Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

По време на пътуването двете със Сацу не разменихме и дума. Мълчахме, докато не стигнахме хълма, от който се виждаше Сендзуру. Тогава тя неочаквано се обади:

— Влак.

Погледнах и го видях в далечината. Заминаваше към града. Виещият се след него дим приличаше на изхлузваща се от кожата си змия. Реших, че хрумването ми е много забавно, и се опитах да го обясня на Сацу, но на нея като че й беше все едно. Господин Танака би го оценил, рекох си. А също и Кунико. Реших да им го кажа, когато пристигнем в дома им.

После изведнъж проумях, че не караме към дома на господин Танака.

Няколко минути по-късно фургонът спря извън града на кално място досами железопътната линията. Наоколо се тълпяха хора с торби и кошове. В единия край на тълпата стоеше госпожа Суетня редом до изключително слаб човек с твърдо колосано кимоно. Мъжът имаше черна коса, мека като котешка козина, а в едната си ръка държеше платнена чанта на връв. Видя ми се толкова не на място тук в Сендзуру, че се смаях. Изглеждаше много странно до селяните и рибарите с техните кошници, както и редом до една гърбава старица с раница, пълна с батати. Госпожа Суетня му каза нещо и когато той се обърна и ни погледна, мигом усетих, че ме е страх от него.

Господин Танака ни представи на мъжа, чието име беше Бекку. Господин Бекку не каза нито дума, а само ме погледна отблизо. Изглеждаше много озадачен от Сацу.

— Доведох и Суги от Йороидо — каза му господин Танака. — Искате ли да ви придружи? Той познава момичетата, а и аз мога да се лиша от него за някой и друг ден.

— Не, не — отвърна господин Бекку, размахвайки ръка. Наистина не бях очаквала подобно нещо. Попитах къде отиваме, но, изглежда, никой не ме чу, затова си отговорих сама. Реших, че господин Танака е останал недоволен от онова, което госпожа Суетня му е казала за нас, и че този странен слаб човек — господин Бекку, трябва да ни заведе другаде, където да определят по-прецизно съдбата ни. След което ще ни върнат на господин Танака.

Докато полагах неимоверни усилия да се самоуспокоя с тези мисли, госпожа Суетня с много мила усмивка ни отведе със Сацу малко по-встрани на мръсния перон. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не ни чуват останалите, приятната й усмивка изчезна и тя поде:

— Чуйте ме сега, лоши момичета такива! — Тя се огледа наоколо, за да се увери, че никой не гледа, и ни удари по главите. Не ме заболя, но извиках от изненада. — Ако направите нещо и ми навлечете неприятности — продължи тя, — ще ви накарам скъпичко да си платите! Господин Бекку е строг и трябва да внимавате какво ви казва! Ако в купето ви нареди да се заврете под седалката, ще го направите. Ясно ли е?

Изразът на лицето й подсказваше, че трябва да отговоря, ако не искам да ме удари. Но бях толкова потресена, че не можех да говоря. И тогава, както се и опасявах, тя протегна ръка и започна така да ме щипе отстрани по врата, че не бях в състояние да кажа коя точно част ме боли. Чувствах се като в каца с хапещи ме отвред същества и чух собственото си хлипане. Следващото, което проумях, бе, че господин Танака стои край нас.

— Какво става? — попита той. — Ако имате да казвате още нещо на тези момичета, кажете им го, докато съм тук. Няма причини да се отнасяте така с тях.

— Сигурна съм, че има още много неща, за които да си поговорим. Но влакът идва — отвърна госпожа Суетня.

И наистина го видях да се задава откъм завоя в далечината.

Господин Танака ни поведе назад по перона към мястото, където селяните и стариците събираха багажа си. Скоро влакът спря пред нас. Господин Бекку се навря с колосаното си кимоно между двете ни със Сацу и ни качи във влака, като ни стискаше за лактите. Чух господин Танака да казва нещо, но бях прекалено объркана и разтревожена, за да го разбера. Можеше да е:

„Ще се видим“ или „Ще се върнете“ или пък „Е, да вървим!“

Надникнах през прозореца и го видях да се връща към фургона си, а госпожа Суетня триеше ръце в кимоно си където свари.

След миг Сацу ме извика.

Зарових лице в длани — честно казано, ако можех, щях да изпълзя през пода на влака навън. Защото сестра ми така произнесе името ми, че просто не беше нужно да казва повече нищо.

— Знаеш ли къде отиваме? — попита ме тя.

Мисля, че очакваше само отговор с „да“ или „не“. Сигурно й беше все едно къде отиваме, стига някой друг да бе наясно какво става. Но аз, разбира се, нямах представа. Попитах слабия човек, господин Бекку, но той не ми обърна никакво внимание. Продължаваше да зяпа Сацу, сякаш никога досега не е виждал подобно същество. Накрая изцеди на лицето си израз на отвращение и изрече: