Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Дрехите й бяха много по-хубави от моите, а и беше обута в дзори, но тъй като бях селско момиче, хукнах след нея боса към горичката и я настигнах чак край някаква къщичка за игра, стъкмена от отрязани клони на изсъхнало дърво. Кунико беше построила стаи от камъни и шишарки. В едната уж ми сервира чай в пукната чашка; в друга двете се редувахме да се грижим за нейната кукла, момченце на име Таро, който не бе нищо повече от натъпкана с пръст платнена торбичка. Таро обичал непознати, каза Кунико, но много се боял от червеи, както и тя, по много странно съвпадение. Видяхме един и Кунико ме накара да го хвана и да го изнеса, преди бедният Таро да се е разплакал.

Бях очарована от перспективата Кунико да ми е сестра. Всъщност и величествените дървета, и уханието на бор, и дори господин Танака, всичко започна да ми се струва незначително в сравнение с това. Разликата между живота в дома на семейство Танака и живота в Йороидо бе толкова огромна, колкото между аромата на къкрещо на огъня ядене и това да си напълниш устата с нещо вкусно.

Когато притъмня, ние си измихме ръцете и краката на кладенеца, влязохме и седнахме на пода около четвъртита маса. Удивих се, като видях, че парата от яденето се издига към гредите на тавана високо над нас, а на тях са закачени електрически крушки. Стаята беше невероятно ярко осветена. Никога не бях виждала подобно нещо. След малко прислугата сервира вечерята — печен на скара осолен костур, мариновани зеленчуци, супа и сварен на пара ориз, — но едва започнахме да се храним, и крушките угаснаха. Господин Танака се разсмя — очевидно често се случваше да спре токът. Прислугата взе да пали фенерите, които висяха на дървени триножници.

Докато се хранехме, никой не говореше много. Бях очаквала, че госпожа Танака е красавица, но тя изглеждаше като по-старо подобие на Сацу, като изключим това, че много се усмихваше. След вечеря двете със сестра ми започнаха игра на го, а господин Танака стана и извика на прислужницата да му донесе връхното кимоно. Той излезе и след малко Кунико ми направи знак да я последвам навън. Тя си обу сламени дзори и ми даде едни и на мен. Попитах я къде отиваме.

— Тихо! — отвърна тя. — Ще проследим татко. Правя го винаги когато той излиза. Това е тайна.

Стигнахме до поляната и свихме по главния път към Сендзуру. Следвахме господин Танака на известно разстояние. След минути вече бяхме сред къщите на града и тогава Кунико хвана ръката ми и ме дръпна в една странична уличка. В дъното на каменна алея между две къщи спряхме до прозорец, покрит с книжни щори, които сияеха от светлината вътре. Кунико доближи око до дупчица в една от щорите точно на нивото на очите й. Докато тя надничаше вътре, чух смях, разговори и песен под акомпанимента на шамисен. Най-сетне тя отстъпи и аз залепих око на дупчицата. Половината от помещението бе скрито от погледа ми зад параван, но виждах господин Танака, седнал върху рогозките в компанията на трима-четирима мъже. Един мъж до него разказваше как придържал стълбата на млада жена и надничал под полата й. Всички освен господин Танака се заливаха от смях, а той гледаше втренчено право напред към онази част на помещението, която не виждах. Някаква жена на възраст му донесе чаша, която той придържаше, докато тя му наливаше бира. Струваше ми се като самотен остров в океана, защото макар всички да се забавляваха от историята — дори възрастната жена, която му наля бира, — господин Танака продължаваше да гледа съсредоточено към другия край на масата. Откъснах се от дупката, за да попитам Кунико що за място е това.

— Чайна — осведоми ме тя. — В нея гейши забавляват гостите. Татко идва тук почти всяка вечер. Не знам защо го обича толкова. Жените сервират пиене, а мъжете разказват истории, освен когато не пеят. Накрая всички са пияни.

Надникнах през дупката тъкмо навреме, за да видя как една сянка се плъзна по стената и пред погледа ми се появи жена. Косата й бе окичена с висящи зелени върбови клонки. Носеше бледорозово кимоно, осеяно с бели цветя, втъкани в плата. Широкото оби около кръста й бе в оранжево и жълто. Не бях виждала толкова елегантна дреха. Никоя от жените в Йороидо не притежаваше нещо по-изискано от памучно или, да речем, ленено кимоно с прост рисунък в тъмносиньо. Но за разлика от кимоното жената не бе никак привлекателна. Зъбите й така стърчаха напред, че устните не успяваха да ги покрият, а издълженият й череп ме накара да се зачудя дали като бебе не са я притиснали между две дъски. Ще ме сметнете за жестока, задето описвам така безмилостно жената, но се смаях, че макар никой да не можеше да я нарече красавица, очите на господин Танака висяха на нея като парцал на кука. Докато всички останали се заливаха от смях, той не сваляше поглед от нея, а когато тя коленичи край него, за да долее още няколко капки бира в чашата му, го погледна по начин, който подсказваше, че с него се познават твърде добре. Кунико отново погледа пред дупката, а после двете се прибрахме и влязохме да се къпем заедно в банята в края на боровата гора. Небето бе щедро обсипано със звезди. Можех да седя още дълго, опитвайки се да проумея всичко видяно през този ден и промените, които ми предстояха… но Кунико почти заспиваше в топлата вода, тъй че прислужницата дойде да ни помогне да излезем от банята.