Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Дръпни се да не си тъпчеш гащите — разпореди се тя. Отдавна не бях виждала Сацу толкова объркана, но тя се подчини и отстъпи, като остави гащите си да лежат на слузестия под. Госпожа Суетня я хвана за раменете и я натисна да седне на платформата. Сестра ми беше чисто гола и съм сигурна, че едва ли знаеше по-добре от мен защо трябва да седне там. Но и нямаше време да разсъждава, защото след миг госпожа Суетня хвана коленете й и ги разтвори. След това вече — не можех да си наложа да гледам. Мисля, че Сацу се възпротиви, защото госпожа Суетня извика и в същото време чух звучна плесница — старицата бе ударила сестра ми по крака, което разбрах малко по-късно по червения отпечатък на него. След миг госпожа Суетня свърши и каза на Сацу да се облече. Докато се обличаше, Сацу подсмърчаше шумно. Може би плачеше, но аз не смеех да я погледна.

После старицата пристъпи към мен и за миг гащите ми бяха смъкнати до коленете, а ризата свалена като на Сацу преди малко. Нямах гърди, които старата жена да клати насам-натам, но тя надникна под мишниците ми и ме обърна, преди да ми свали гащите и да ме накара да седна на платформата. Толкова се боях от това, което следваше, че когато тя се опита да разтвори коленете ми, трябваше и мен да удари по крака. Гърлото ми пламна от сълзите, които се опитвах да сдържа. Старицата пъхна пръст между краката ми и както ми се стори, ме ощипа, така че извиках. Когато ми каза да се обличам, се чувствах като бент, който удържа водата на цяла река. Но се боях, че ако Сацу или аз започнем да подсмърчаме като малки деца, ще направим лошо впечатление на господин Танака.

— Момичетата са здрави — каза госпожата на господин Танака, когато той се върна в стаята, — и много подходящи. И двете са девствени. Голямата има прекалено много дърво, но малката е с доста вода. И хубавичка, не мислите ли? До нея сестра й изглежда селяндурка.

— Сигурен съм, че и двете са по своему привлекателни. Защо не поговорим за това, докато ви изпращам? Момичетата ще ме изчакат тук.

Когато господин Танака затвори вратата след себе си и старицата, аз се обърнах към Сацу. Тя седеше на ръба на платформата и зяпаше към тавана. Лицето й беше с такава форма, че сълзите се стичаха по ръба на ноздрите й, и като я видях толкова разстроена, аз също избухнах в сълзи. Чувствах се виновна за случилото се и избърсах лицето й с ъгълчето на грубата си риза.

— Коя беше тази ужасна жена? — попита тя.

— Навярно гледачка. Сигурно господин Танака иска да научи колкото може повече за нас, за да може…

— Но защо трябваше да ни разглежда по този отвратителен начин?

— Не разбираш ли, Сацу сан? Господин Танака се кани да ни осинови.

Като чу това, Сацу запримигва така, сякаш в окото й е влязла мушица.

— Какви ги говориш? Господин Танака не може да ни осинови.

— Татко е стар… и сега, когато мама е болна, мисля, че господин Танака се безпокои за бъдещето ни. Няма да има кой да се грижи за нас.

Сацу скочи — беше ужасно разстроена от чутото. За миг очите й станаха разногледи. Виждах, че полага неимоверни усилия да си повярва, че няма сила, която да ни откъсне от нашата залитаща къща. И изцеждаше това, което й казах, така както човек изцежда водата от гъба. После лицето й започна да се отпуска и тя пак седна на ръба на платформата. След минута вече рееше поглед наоколо, сякаш никога не бяхме водили този разговор.

Домът на господин Танака бе на края на града. Осеяната с борове горска поляна наоколо ухаеше силно като океана при скалите край нашата къща и когато си помислих за океана и за това как ще разменя едно ухание за друго, усетих ужасна празнота. Трябваше да се отдръпна от нея, така както човек се отдръпва от ръба на скала, след като е погледнал надолу. Къщата бе по-величествена от каквото и да било в Йороидо, с огромна стряха като тази на нашия селски храм. Щом влезе в преддверието, господин Танака си изхлузи небрежно обувките, без да си направи труда да ги сложи на мястото им, защото се появи една прислужница и ги сложи на полицата. Ние със Сацу нямахме обувки, които да се налага да събуваме, но тъкмо се канех да вляза вътре, когато усетих, че нещо ме удари леко по гърба и една шишарка падна на дървения под между краката ми. Обърнах се и видях момиче на моите години с много къса коса да се крие зад едно дърво. Надникна иззад него и ми се усмихна. Между предните си зъби имаше триъгълна пролука. Усмихна ми се и хукна да бяга, за да я подгоня. Може да ви се стори странно, но не се бях запознавала истински с друго малко момиче. Познавах, разбира се, момичетата от нашето село, но ние бяхме израснали заедно и никога не бяхме правили нещо, което да може да се нарече „запознанство“. Кунико обаче — защото така се казваше момиченцето на господин Танака — бе толкова дружелюбна от първия миг, в който я видях, че ми се стори лесно да премина от един свят в друг.