Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Един следобед след около седмица, когато фантазиите ми за осиновяване бяха успели да узреят, се прибрах вкъщи и заварих господин Танака. Двамата с баща ми седяха на масичката. Разбрах, че говорят нещо важно, защото дори не ме забелязаха, когато влязох в преддверието. Замръзнах там и се заслушах.

— И така, Сакамото сан, какво мислите за предложението ми?

— Не знам, господине — отвърна баща ми. — Не мога да си представя момичетата да живеят другаде.

— Разбирам, но и за тях, а и за вас ще е по-добре така. Погрижете се да дойдат в селото утре следобед.

С тези думи господин Танака стана да си върви. Престорих се, че току-що влизам, тъй че се срещнахме на вратата.

— Разговарях с баща ти за теб, Чийо чан. Аз живея отвъд хребета в град Сендзуру. Той е по-голям от Йороидо. Мисля, че ще ти хареса. Защо двете със Сацу не дойдете утре там? Ще видите къщата ми и ще се запознаете с дъщеричката ми. Може би ще останете да пренощувате у нас, а? Само една нощ, разбираш ли? А после ще ви върна тук. Е, какво ще кажеш?

Казах, че би било чудесно. И направих всичко възможно да си придам такъв вид, сякаш никой не ми е предложил нищо кой знае какво. Но в главата ми като че избухна взрив. Мислите ми бяха на парчета, които едва успявах да събера. Вярно, че част от мен се надяваше отчаяно господин Танака да ме осинови след смъртта на майка ми. Друга част обаче бе много, много уплашена. Ужасно се срамувах дори само заради мечтата да живея другаде, а не в нашата залитаща къща. След като господин Танака си отиде, аз се опитах да се отдам изцяло на кухненската работа, но почувствах, че заприличвам на Сацу, защото почти не виждах предметите пред себе си. Не знам колко време мина. В един момент чух баща ми да подсмърча. Помислих, че плаче, и лицето ми пламна от срам. Когато най-сетне си наложих да погледна към него, видях, че вече е вплел ръце в една от рибарските си мрежи. Стоеше обаче на вратата към задната стая, където майка ми лежеше, цялата огряна от слънцето, а чаршафът я обвиваше плътно като кожа.

На следващия ден, готвейки се за срещата с господин Танака в селото, изтърках мръсните си глезени и се накиснах за малко във ваната — някогашен котел на стара парна машина. Някой го бе зарязал в нашето село. Горната част бе отрязана, а вътрешността — облицована с дърво. Седях дълго, загледана към морето, и се чувствах много независима, защото за пръв път в живота ми предстоеше да видя нещо от света извън нашето селце.

Когато със Сацу пристигнахме в Компанията за морски продукти, рибарите тъкмо разтоварваха улова си на кея. И баща ми беше сред тях — загребваше риба с костеливите си ръце и я насипваше в кошове. Погледна бегло към нас, а после обърса лице в ръкава на ризата си. Чертите му ми се сториха някак по-тежки. Мъжете пренасяха пълните кошове до тегления от кон фургон на господин Танака и ги подреждаха в каросерията. Качих се на едно от колелата, за да гледам. Повечето риби бяха оцъклили стъклени очи, но от време на време някоя размърдваше уста, сякаш надаваше безмълвен вик. Опитах се да ги окуража:

— Отивате в град Сендзуру, риби. Всичко ще е наред.

Не виждах с какво ще им помогна, ако им кажа истината. Най-сетне господин Танака излезе на улицата и покани и двете ни със Сацу да се качим отпред при него на капрата. Настаних се по средата, достатъчно близко, за да усещам с кожата на ръката си материята на кимоното му. Това ме накара да се изчервя. Сацу гледаше право в мен, но май нищо не забеляза — на лицето й се бе изписала нейната типична объркана физиономия.

По-голямата част от пътуването гледах през рамо как рибите подскачат в кошовете отзад. Когато излязохме от Йороидо и се изкатерихме на хребета, едно от колелата мина през камък и колата рязко се люшна на една страна. Някакъв морски костур излетя, падна и от удара се съживи. Беше ми непоносимо да го гледам как се мята и се задъхва и извърнах насълзени очи от него. И въпреки че се помъчих да ги скрия, господин Танака все пак ги забеляза. Той върна рибата обратно в коша, потеглихме и чак тогава ме попита какво ми е.

— Горката риба! — отвърнах.

— Като жена ми си. Те са почти мъртви, когато й ги нося, но ако трябва да сготви рак или нещо все още живо, се просълзява и им пее.

Господин Танака ме научи песничка — по-скоро нещо като молитва, съчинена, предполагам, от жена му. Тя я пеела на раците, но ние я направихме за риби:

После той ме научи друга песен — приспивна, която никога преди не бях чувала. Изпяхме я на една камбала, която лежеше сама в кошница и кокореше очи като копчета.