Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Много хубаво парче от изсушена павлония за изписване на веждите. А това е восък. — Тя извади от хартията, в която бяха загърнати, две използвани наполовина парчета восък и ми ги подаде да ги разгледам.

— Защо, мислиш, ти показах всички тези неща?

— За да разбера как ще се гримирате — отвърнах.

— О, небеса, не! Показах ти ги, за да разбереш, че тук няма никаква магия. Можеш да съжаляваш дълбоко! Защото това означава, че само гримът няма да помогне на бедната Чийо да се превърне в красавица…

Хацумомо се обърна към огледалото и затананика тихо, докато отваряше бурканче с бледожълт крем. Може би няма да ми повярвате, като ви кажа, че този крем бе направен от курешки на славей, но това е самата истина. По онова време много гейши го използваха за крем, защото вярваха, че е много полезен за кожата на лицето, но струваше толкова скъпо, че Хацумомо постави само мъничко около очите и устата си. После отчупи от восъка и след като го поразмекна между пръстите си, натърка с него лицето, а после и шията и гърдите си. Отне й известно време да си избърше ръцете в парцал, а сетне намокри една от плоските четки в паничка с вода и дълго я търка в грима, докато не се получи тебеширенобяла паста. Използва я, за да намаже с нея лицето и шията си, но остави небоядисани очите, както и местата около устните и носа. Виждали сте някога, предполагам, как дете изрязва дупки в хартия, за да си направи маска. Точно така изглеждаше Хацумомо, докато не намокри някакви по-малки четки и не запълни небоядисаните места. След което изглеждаше така, сякаш бе паднала по лице в съд с оризово брашно, защото цялото й лице бе мъртвешки бяло. Приличаше на демона, който всъщност си беше, но въпреки това ми прималяваше от завист и срам. Защото знаех, че след час и нещо мъжете щяха да зяпат очаровани това лице, а аз щях все така да си седя тук, в тази окия, потна и обикновена.

Сетне Хацумомо намокри цветните си пръчици и начерви с тях страните си. Още през първия месец я бях виждала много пъти напълно гримирана. Винаги, стига да можех, и то така, че някой да не ме сметне за невъзпитана, я оглеждах крадешком. Бях забелязала, че използва различен цвят руж според багрите на кимоното. Нямаше нищо необикновено в това, но едва след години научих, че ружът й е винаги с един оттенък по-червен от на другите гейши. Не мога да кажа защо го правеше, освен може би за да внушава на околните мисълта за кръв. Но тя не беше глупава и знаеше отлично как да подчертае красотата на чертите си.

Тя приключи с нанасянето на ружа, но все още нямаше вежди и устни. Само че за известно време остави лицето си такова — чудата бяла маска, и помоли Леля да й забели врата. Тук се налага да ви обясня нещо за вратовете в Япония, ако не го знаете, разбира се, и най-вече факта, че като правило за японските мъже женската шия е нещо като женските крака за европейските мъже. Затова гейшите носят кимоната си отпуснати толкова ниско, че да се виждат горните им прешлени, както по аналогична причина парижанките, предполагам, носят къси поли. Леля изрисува на врата на Хацумомо така нареченото санбонаши — „три крака“. Това е много вълнуващ рисунък, който създава усещането, че гледаш голата кожа на врата през малки заострени краища на бяла ограда. Минаха години, докато проумея еротичния му ефект върху мъжете, но то е като жена, която гледа през разтворените си пръсти. Всъщност гейшата оставя малко ненабелена кожа само покрай линията на косата, от което гримът й изглежда още по-изкуствен, нещо като маска Но. Ако седнал зад нея мъж наистина гледа на грима й като на маска, то той още по-осезаемо усеща кожата под него.

Докато плакнеше четките си, Хацумомо няколко пъти погледна отражението ми в огледалото. Накрая каза:

— Знам какво си мислиш. Че никога няма да бъдеш толкова красива. Е, това е самата истина.

— Аз пък искам да ти съобщя — обади се Леля, — че някои хора намират Чийо за доста хубаво момиче.

— Някои хора обичат вонята на развалена риба — каза в отговор Хацумомо. После ни нареди да напуснем стаята, за да си облече долното кимоно.

Двете с Леля излязохме на стълбищната площадка, където господин Бекку чакаше пред голямо огледало. Беше си все същият като в деня, когато ни отведе със Сацу от къщи. Както научих още през първата седмица тук, основното му занимание не бе да отмъква момичета от домовете им. Господин Бекку бе специалист по обличане на кимона, което ще рече, че идваше всеки ден в нашата окия да помага на Хацумомо да облича пищните си кимона.