Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

За да ви обясня защо, нека ви разкажа нещо, което адмирал Ямамото Исороку каза една вечер в чайната „Ичирики“. Не твърдя, че познавах добре адмирал Ямамото, когото обикновено наричат бащата на японския имперски флот, но имах честта да присъствам на различни тържества с него. Беше дребен човек, но не забравяйте, че и пръчката динамит е малка. Компанията винаги се оживяваше, щом той се появеше. Същата онази нощ двамата с друг един гост бяха на финала на игра по надпиване и адмиралът се съгласи победеният да отиде до близката аптека и да купи презерватив — заради конфузното положение, в което ще изпадне, а не с друга цел. Той, разбира се, победи и всички присъстващи се развикаха и заръкопляскаха.

— Колко хубаво, че не загубихте, адмирале — каза един от подчинените му. — Помислете само колко щеше да е потресен бедният аптекар, като вдигне глава и види, че от другата страна на щанда стои адмирал Ямамото Исороку!

На всички това им се стори много смешно, но адмиралът отвърна, че нито за миг не се е съмнявал в победата си.

— Е, хайде, хайде! — обади се една от гейшите. — Всеки губи от време на време! Дори вие, господин адмирал!

— Да, може би всеки губи от време на време — отвърна той. — Но не и аз.

Вероятно на някои от присъстващите това им прозвуча много надменно, но аз не бях сред тях. Според мен адмиралът беше човек, действително свикнал да печели. Накрая някой го попита каква е тайната на успеха му.

— Никога не се мъча да съкруша противника — обясни той. — Мъча се да съкруша вярата му. Съзнание, измъчвано от съмнения, не може да се съсредоточи върху това как да постигне победа. Двама души са равни, и то наистина равни, само ако и двамата са в равна степен уверени.

Не мисля, че тогава го проумях, но след разправията с Хацумомо за дневника съзнанието й, както би казал адмиралът, започна да се измъчва от съмнения. Тя знаеше, че вече за нищо на света Майка не би взела нейната страна срещу мен и затова беше като извадено от топлия килер и окачено на вратата парче плат, което студът и жегата постепенно ще съсипят.

Ако Мамеха чуеше тези мои думи, щеше със сигурност да се впусне да обяснява защо не е съгласна с мен. Мнението й за Хацумомо беше коренно различно от моето. Тя вярваше, че Хацумомо е склонна към саморазрушение и че единственото, което трябваше да направим, е да я подмамим да поеме по пътя, който бездруго щеше да извърви. Може да беше права, не знам. Истина е, че през годините след моето мидзуаге Хацумомо постепенно заболя от някаква болест на характера, ако съществува такова нещо. Вече не можеше да си контролира пиенето, както и пристъпите на ярост. Преди почвата под краката й да се разклати, тя винаги използваше жестокостта си с определена цел, както самураят вади своя меч не за да го размахва напосоки, а за да съсече противника. Но Хацумомо сякаш вече бе загубила представа кои са враговете й и понякога нападаше дори Пити. Често обиждаше с коментарите си и мъжете, които забавляваше. А и още нещо — не беше вече красива като преди. Кожата й бе восъчнобледа, а чертите — подпухнали. Или може би в моите очи изглеждаше такава. Дървото може да си е все така хубаво, но ако забележиш, че е нападнато от насекоми и че краищата на клоните са потъмнели от болест, тогава и стволът не ти изглежда вече толкова величав.

Всеки знае, че раненият тигър е опасен звяр, и по тази причина Мамеха настоя през следващите няколко седмици да следваме по петите Хацумомо из Гион. Отчасти й се искаше да я държи под око, защото никоя от нас нямаше да се удиви, ако Хацумомо издиреше Нобу и му преразкажеше дневника ми, както и тайните ми чувства към „господин Хаа“, в когото Нобу можеше да разпознае председателя. Но по-важното бе, че Мамеха възнамеряваше да направи живота на Хацумомо непоносим.

— Когато искаш да разполовиш дъска, не е достатъчно да я цепнеш през средата, нали? Това е само началото. Успехът идва чак след като я клатиш с цялата си тежест, докато се разполови.

Така че всяка вечер, стига да можеше да пропусне ангажимента си, Мамеха идваше, преди да се е стъмнило, пред нашата окия, изчакваше Хацумомо да излезе и тръгваше подире й. Невинаги успявахме да го правим заедно, но обикновено поне едната от нас намираше начин за известно време да следва Хацумомо от чайна в чайна. Първата вечер Хацумомо се престори, че това ужасно я забавлява. В края на четвъртата обаче ни гледаше с гневно присвити очи и й беше трудно да се прави на весела пред мъжете, които се опитваше да забавлява. После в началото на следващата седмица неочаквано направи кръг на улицата и дойде при нас.