Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не знам за какво говориш. Изобщо не съм писала за Нобу.

Хацумомо въздъхна така, сякаш да ми даде да разбера колко калпава лъжкиня съм, а после започна да разлиства дневника.

— Ако написаното не е за Нобу, то бих искала да ми кажеш името на мъжа, за когото става дума тук. Я да видим… ааа, ето: „Понякога виждам как лицето на господин Цу пламти от гняв, когато някоя гейша го зяпа. Затова пък аз мога да го гледам колкото си искам и това като че му харесва. Мисля, че доброто му отношение към мен се засилва от увереността му, че за разлика от толкова много момичета аз не се боя от това какво е лицето му, нито от липсата на едната му ръка.“ От думите ти съдя, че познаваш още някой, който изглежда досущ като Нобу. Струва ми се, че трябва да ги запознаеш. Помисли само колко общо ще имат помежду си.

Междувременно започнах да усещам болка в сърцето — иначе не мога да го определя. Защото едно е да разбереш, че тайните ти са най-неочаквано разкрити, но съвсем друго е, когато виновна за това е собствената ти глупост… Ако някой трябваше да бъде проклинан, то това бях самата аз, първо, че си водех дневник, и второ, че го държах на място, където Хацумомо да го намери. Ако собственик на магазин остави прозореца отворен, едва ли би могъл да се сърди на дъжда, че му е съсипал стоката.

Приближих се, за да измъкна тетрадката от ръцете й, но тя я притисна до гърдите си и стана. С другата си ръка грабна чашата с това, което бях взела за вода. Бях обаче много близо до нея и подуших миризмата на саке. Течността в чашата изобщо не беше вода, а Хацумомо беше пияна.

— Саюри, ти, разбира се, си искаш дневника и аз, разбира се, ще ти го върна — заяви тя. Но вече вървеше към вратата. — Проблемът е, че не съм довършила четенето. Затова ще го взема в стаята си… освен ако не предпочиташ да го отнеса на Майка. Сигурна съм, че ще се зарадва на пасажите, посветени на нея.

Вече споменах, че в коридора имаше парчета от разбито бурканче. Напълно в свой стил Хацумомо създаваше бъркотии, без дори да си направи труда да каже после на прислугата. Но този път още щом излезе от стаята ми, тя си получи заслуженото. Може да беше забравила за счупеното бурканче, защото беше пияна, но, така или иначе, настъпи парче стъкло и нададе писък. Видях я, че диша тежко и оглежда ходилото си, но после продължи към стаята си.

Усетих, че ме обзема паника. Реших да опитам, ако ще и със сила, да измъкна дневника си… но внезапно си спомних извода на Мамеха от турнира по сумо. Ако хукнех след Хацумомо, щях да се разкрия. По-добре щеше да е да я изчакам да се успокои и да реши, че е удържала победа, и да си взема тетрадката в момент, когато тя най-малко го очаква. Идеята ми се стори прекрасна… до мига, когато си представих как тя я скрива някъде, където може би никога нямаше да я открия.

Вратата на стаята й беше вече затворена. Застанах отпред и извиках тихо:

— Хацумомо сан, много съжалявам, ако съм изглеждала сърдита. Може ли да вляза?

— Не, не може.

Въпреки това отворих плъзгащата се врата. Стаята беше в ужасен безпорядък, защото в опитите си да се пренесе Хацумомо бе разпиляла всичко където й попадне. Дневникът лежеше на масичката, а самата тя притискаше с кърпа раненото си ходило. Нямах идея как да отвлека вниманието й, но за нищо на света нямаше да напусна стаята без дневника си. Може да имаше характер на воден плъх, но Хацумомо не беше глупачка. Ако беше трезва, дори не бих се опитала да я надхитря, и то точно сега. Но като се имаше предвид състоянието й… Огледах разхвърляните по пода шишенца с парфюми, бельо и всякакви други вещи. Вратата на стенния гардероб зееше отворена. Забелязах, че малкият й сейф за бижута е полуотворен и всичко е на земята пред него, сякаш по-рано същата сутрин тя бе пила саке и мерила всяко украшение. Един предмет привлече погледа ми като самотна ярка звезда в тъмно небе.

Беше смарагдовата брошка за оби, същата онази, която преди години Хацумомо ме обвини, че съм откраднала, защото я хванах с любовника й в стаята на прислугата. Не се бях и надявала да видя отново украшението. Метнах се светкавично и го грабнах.

— Каква удивителна идея! — каза Хацумомо. — Да, вземи и открадни някое мое бижу. Честно казано, предпочитам парите, които ще ти се наложи да ми дадеш за него.

— Толкова се радвам, че не възразяваш — отговорих. — А колко ще трябва да заплатя за това?

С тези думи отидох и бутнах брошката под носа й. Лъчезарната й усмивка мигом изчезна като полумрака в долина, щом слънцето изгрее. Използвах потресението й, протегнах ръка и грабнах тетрадката от масата.