Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Е добре, ако е течение, поток, все пак си свободна да плуваш, нали? Ако се бориш и използваш всички възможни преимущества…

— Това е прекрасно, сигурна съм, стига да разполагаме с преимущества.

— Ще ги откриеш навред, стига да си направиш труда да се огледаш! Ако на мен например не ми е останало нищо освен, не знам, освен костилка от праскова или нещо подобно, няма да я пропилея на вятъра. Дойде ли време да я изхвърля, ще направя всичко възможно да я запратя към някого, когото мразя!

— Нобу сан, нима ме съветвате да се замерям с костилки от праскови?

— Не се шегувай, защото отлично разбираш какво казвам. Ние с теб много си приличаме, Саюри. Знам, че ме наричат „господин Гущер“ и какво ли не, а ти си най-прекрасното същество в Гион. Но когато преди години те видях за първи път на турнира по сумо — на колко беше тогава, на четиринайсет? — разбрах, че и на тая възраст си много съобразителна.

— Винаги съм вярвала, че Нобу сан има по-високо мнение за мен, отколкото заслужавам.

— Може би си права. Мислех, че има нещо повече у теб, Саюри. Но се оказва, че ти дори не разбираш в какво се крие съдбата ти. Да я поставиш в ръцете на човек като генерала! Щях да се грижа по-добре за теб, знаеш го. Побеснявам, като си помисля за това! Когато този генерал се махне от живота ти, няма да е оставил нищо, което да ти напомня за него. Така ли възнамеряваш да си пропилееш младостта? Жена, която се държи като глупачка, е глупачка, не мислиш ли?

Ако прекалено често търкаш някаква тъкан, тя много бързо ще се износи. Така и думите на Нобу ме жулеха с такава ярост, че вече не можех да запазя онази идеално лакирана повърхност, зад която Мамеха ме бе съветвала да се крия. Радвах се, че съм скрита в сянка, защото бях сигурна, че той ще ме презре още повече, ако види болката, която изпитвах. Но мълчанието ми, види се, ме издаде, защото той сграбчи с единствената си ръка рамото ми и ме изви лекичко, докато светлината не падна върху лицето ми. И когато ме погледна в очите, издаде шумна въздишка, която прозвуча като разочарование.

— Защо ми се струваш много по-зряла за годините си, Саюри? — изрече след известно време той. — Понякога забравям, че все още си момиче. Сега ще ми заявиш, че съм прекалено груб с теб.

— Не мога да очаквам да не се държите като Нобу сан — отвърнах.

— Реагирам много зле на разочарованието, Саюри. Би трябвало да го знаеш. Независимо дали защото си прекалено млада, или защото не си жената, за която те мислех… все едно, ти ме разочарова, нали така?

— Моля ви, Нобу сан, плашите ме с тези ваши приказки. Не знам дали някога бих могла да живея по критериите, по които съдите за мен.

— Що за критерии са те всъщност? Очаквам да вървиш през живота с отворени очи! Ако не забравяш съдбата си, всеки миг от живота става възможност, която те приближава до нея. Не бих очаквал подобно нещо от глупаво момиче като Такадзуру, но…

— Нима не ме наричате цяла вечер глупачка?

— Много добре знаеш че е по-добре да ме слушаш, когато съм сърдит.

— Значи Нобу сан вече не е сърдит? Ще дойде ли в такъв случай в „Ичирики“ да ме види? Ще ме покани ли да дойда да го видя? Всъщност тази вечер не бързам особено за никъде. Ако ме поканите, бих могла още сега да ви придружа.

Бяхме вече направили един кръг около квартала и стояхме пред входа на чайната.

— Няма да те поканя — рече той и отвори плъзгащата се врата.

При тези думи можех само да издам огромна въздишка. Казвам „огромна“, защото съдържаше в себе си много по малки въздишки — на разочарование, на объркване, на тъга… и не знам още на какво.

— О, Нобу сан, понякога ми е толкова трудно да ви разбирам.

— Аз съм много лесен за разбиране, Саюри. Не обичам да държат пред мен неща, които не мога да притежавам.

Преди да успея да отговоря, той влезе в чайната и затвори след себе си плъзгащата се врата.

През лятото на същата година, 1939-а, бях толкова заета с ангажименти, случайни срещи с генерала, танцови представления и други подобни, че когато сутрин се опитвах да стана от постелята, често се чувствах като пълно с пирони ведро. Обикновено някъде към средата на следобеда успявах да забравя умората и слабостта, но често се питах колко ли пари носят всички тези мои усилия. И без това не очаквах някога да го разбера, затова много се смаях, когато един следобед Майка ме повика в стаята си и ми съобщи, че за последните шест месеца съм спечелила повече, отколкото Хацумомо и Пити, взети заедно.