Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Което ще рече — каза тя, — че е време да си смениш стаята с тяхната.

Чутото не ме зарадва толкова, колкото навярно си мислите. През последните няколко години двете с Хацумомо съумявахме да живеем една до друга, без да си пречим. Но аз я смятах за спящ, а не за победен тигър. Тя, разбира се, нямаше да възприеме плана на Майка като „размяна на стаите“, а напротив, щеше да сметне, че й отнемат нейната.

Същата вечер разказах за това на Мамеха и споделих опасенията си, че огънят у Хацумомо може отново да лумне.

— Е, ами прекрасно — отвърна Мамеха. — Тази жена няма да бъде победена окончателно, докато не видим кръв. А ние все още не сме видели кръв, нали? Нека й дадем малък шанс и да погледаме каква каша ще си забърка този път.

Рано на другата сутрин Леля дойде горе, за да се разпореди как да си преместим вещите. Най-напред ме заведе в стаята на Хацумомо и обяви, че един ъгъл ще си е само мой — можех да си слагам каквото си искам там и никой нямаше право да се докосва до нещата ми. После доведе Хацумомо и Пити в моята стая — тя беше по-малката — и по подобен начин определи пространство за всяка от тях. Оставаше само да се преместим.

Още същия следобед се залових за работа и едно по едно пренесох нещата си през коридора в голямата стая. Ще ми се да бих могла да кажа, че и аз като например Мамеха на същата възраст бях вече понатрупала красиви вещи, но за жалост духът на нацията се бе изменил неимоверно. Гримът и други неща, от които постоянно се нуждаехме, бяха наскоро забранени от военното правителство като излишен лукс, макар че ние в Гион, които служехме като средство за забавление на мъжете с власт, все още се радвахме на свободата да правим каквото си искаме. Щедрите подаръци обаче бяха вече нещо нечувано, тъй че през годините бях успяла да се сдобия едва с няколко свитъка, тушове и керамика, а също и с колекция от стереоскопични изгледи от известни с красотата си места заедно с визьор от сребро. Бяха ми подарък от актьора от театър Кабуки — Оное Йоегоро XIV. Така или иначе, пренесох през коридора тези неща, както и грима, бельото, книгите и списанията и ги струпах в ъгъла на стаята. Но и на следващия ден сутринта Хацумомо и. Пити все още не бяха пренесли своите. По обяд на третия ден се върнах от уроци с намерението да потърся помощ от Леля, ако бутилките и мазилата на Хацумомо са все още на тоалетката.

Но когато се качих на горната площадка, с удивление видях, че и моята стая, и тази на Хацумомо са отворени. На пода лежеше разбито на парчета бурканче с бял крем. Нещо не беше наред и когато влязох в стаята си, разбрах какво. Хацумомо седеше на масичката, отпиваше от стъклена чашка нещо, което взех за вода, и четеше една моя тетрадка!

От гейшите се очаква да са дискретни, що се отнася до мъжете, които познават, и вие може би ще се удивите, като ви кажа, че няколко години преди това, когато бях все още чиракуваща гейша, отидох един следобед в книжарница, купих си чисто нова тетрадка и започнах да си водя дневник. Не бях дотам глупава, че да пиша неща, които една гейша не биваше за нищо на света да разкрива. Описвах само мислите и чувствата си. Когато имах да кажа нещо за някой мъж, давах му кодово име. Така например за Нобу пишех като за „господин Цу“, защото той издаваше понякога тих презрителен звук, наподобяващ „Цу“. Председателят фигурираше като „господин Хаа“, защото веднъж си пое дъх и го изпусна бавно, така че прозвуча като „Хаа“ и аз си представих, че се събужда до мен и издава този звук. Та затова бях така впечатлена. Но и за миг не бях допускала, че е възможно някой да прочете дневника ми.

— Ооо, Саюри, колко се радвам да те видя! — извика Хацумомо. — Чаках те, за да ти кажа колко ми харесва твоят дневник. Някои места са безкрайно интересни… и наистина стилът ти е очарователен! Не съм особено впечатлена от калиграфските ти способности, но…

— А случайно да забеляза онова интересно нещо, написано на първата страница?

— Не съм сигурна. Я да видим… „Лично“. Е, ето и пример в подкрепа на забележката ми за калиграфските ти способности.

— Моля те, Хацумомо, остави тетрадката на масата и напусни стаята ми.

— Наистина! Смаяна съм от теб, Саюри. Само се опитвам да ти помогна! Ето, слушай и ще разбереш. Защо например си решила да наречеш Нобу Тошикадзу „господин Цу“? Изобщо не му отива. Според мен по би му подхождало „господин Пришка“ или може би „господин Еднорък“. Не си ли съгласна? Можеш да го смениш, ако желаеш. Не е нужно да ми благодариш.