Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Я да видим какво става — започна. — Кучетата следват стопаните си. Та и вие двете вървите подире ми и все душите ли, душите. Изглежда, искате да се отнасям към вас като към кучета! Да ви покажа ли какво правя с псетата, които мразя?

И тя вдигна ръка и удари Мамеха отстрани по главата. Изпищях и това като че накара Хацумомо да спре и да си даде сметка какво прави. Тя ме гледа с пламнали очи, докато огънят в тях не загасна, а после се обърна и си тръгна. На улицата имаше хора и някои дойдоха да видят дали Мамеха е добре. Тя ги увери, че всичко е наред, и каза тъжно:

— Клетата Хацумомо! Изглежда, докторът е прав. Тя май наистина започва да си губи разсъдъка.

Нямаше, разбира се, никакъв доктор, но думите на Мамеха постигнаха очаквания ефект. Скоро из цял Гион плъзна; слухът, че някакъв доктор е обявил Хацумомо за душевноболна.

Години наред Хацумомо беше близка с известния артист от театър Кабуки Бандо Шоджиро VI. Шоджиро бе онова, което ние наричаме оннагата, тоест изпълняваше само женски роли. Веднъж в интервю за едно списание беше казал, че Хацумомо е най-красивата жена, която е виждал, и че на сцената често имитира жестовете й, за да изглежда по-съблазнителен. И сам разбирате, че винаги когато Шоджиро идваше в града, Хацумомо непременно го посещаваше.

Един следобед научих, че късно същата вечер Шоджиро дава парти в една чайна в квартала на гейши Понточо отвъд реката. Чух новината, докато подготвях чайна церемония за група военноморски офицери в отпуска. Веднага след това се върнах тичешком в нашата окия, но Хацумомо се беше вече облякла и излязла. Правеше като мен някога — излизаше рано, за да не я проследят. Изгарях от нетърпение да съобщя на Мамеха какво съм научила и отидох направо в дома й. За нещастие прислужницата й ми каза, че излязла преди половин час на „поклонение“. Знаех какво означава това — Мамеха бе отишла в малък храм в източния край на Гион да се моли пред трите статуйки джидзо, за поставянето на които бе платила. Джидзо почита душата на умряло дете, а в случая статуйките бяха за трите деца, които бе абортирала по молба на барона. При други обстоятелства щях да отида и да я потърся, но в никакъв случай не можех да я безпокоя в такъв съкровен момент, а освен това тя навярно не би искала да знам, че е в храма. Тъй че седнах да я чакам и позволих на Тацуми да ми сервира чай. Когато най-сетне се прибра, Мамеха изглеждаше някак отпаднала. Не исках да започна направо и известно време двете побъбрихме за предстоящия Фестивал на вековете, в който тя трябваше да изпълни ролята на придворната дама Мурасаки Шикибу, авторката на „Генджи моногатари“. По едно време Мамеха вдигна усмихната очи от чашката си с кафяв чай — Тацуми тъкмо препичаше листата, когато дойдох — и аз й казах какво съм разбрала следобед.

— Ами че това е прекрасно! — възкликна тя. — Хацумомо ще се отпусне и ще си мисли, че се е избавила от нас. А като се има предвид вниманието, с което ще я обгради Шоджиро, тя може би ще се почувства възродена. Тогава двете с теб ще се появим, носейки се като своеобразна смрад откъм улицата, и ще й съсипем вечерта.

Години наред Хацумомо ме беше тормозила и аз я мразех от дън душа, тъй че би трябвало да посрещна плана с възторг. Но, кой знае защо, идеята да я накараме да се измъчва не ми донесе очакваното удоволствие. В спомените ми изплува една сутрин, когато като дете плувах в езерото близо до залитащата ни къща. Внезапно почувствах изгаряща болка в рамото. Една оса се бе впила в кожата ми и се опитваше да се освободи. Бях толкова заета да крещя, че не можех да измисля какво да направя, но едно от момчетата измъкна осата и я отнесе за крилата на един камък, а всички ние се скупчихме край него, за да решим как да я убием. Много ме болеше и, естествено, не изпитвах никакво съчувствие към насекомото. Но при мисълта, че това борещо се отчаяно за живота си малко същество не може да направи нищо, за да се спаси от смъртта, от която го делеше само миг, ме накара да изпитам някаква необяснима слабост в гърдите. Подобно съжаление изпитвах и към Хацумомо. Вечерите, когато я следвахме по петите из Гион, докато не се върнеше вкъщи, за да се отърве от нас, аз едва ли не се измъчвах от мисълта, че я тормозим.

Във всеки случай, същата вечер около девет минахме през реката и отидохме в Понточо. За разлика от Гион, който заема няколко квартала, Понточо е една-единствена дълга улица покрай реката. Заради формата й я наричат „легло на змиорка“. Есенната вечер бе малко хладна, но въпреки това партито на Шоджиро бе на открито — на кацнала върху пилони дървена веранда над водата. Никой не ни обърна особено внимание, когато излязохме при гостите през стъклените врати. Верандата бе красиво осветена с хартиени фенери, а водата отразяваше златистите отблясъци от светлините на ресторантите на отсрещния бряг. Гостите бяха погълнати от Шоджиро, който тъкмо разказваше с напевния си глас някаква история. Трябваше да видите обаче колко злобна стана физиономията на Хацумомо, когато ни съзря. Веднага си спомних развалената круша, която държах в ръка предния ден, защото сред веселите лица нейното бе като изгнило място на плод.