Уилям Гибсън - Идору

— Кой е настоял? Знаеш ли къде е Зона?

Имаше и малка масичка или четирикрака стойка пред идору, много стара, оформените като дракони крака бяха покрити с дебел слой олющена светлозелена боя. Самотна прашна чаша стоеше в центъра й, в нея имаше нещо навито на спирала. Някой се изкашля.

— Това е сърцето на Хак Нам — каза Етрускът, същото това скрибуцане, сглобено от милиони сухи стари звукове. — По традиция място за сериозни разговори.

— Твоята приятелка си отиде — каза идору. — Пожелах лично да ти го съобщя. Този — тя посочи чашата — се нагърби с подробности, които не разбирам.

— Но те просто са затворили сайта й — каза Чиа. — Тя е в Мексико сити с бандата си.

— Тя е никъде — каза Етрускът.

— Когато те разделиха с нея — обясни идору, — когато те изведоха от стаята във Венеция, приятелката ти влязла в системния ти софтуер и активирала видеоустройствата в очилата ти. Това, което видяла, й дало да разбере, че си в смъртна опасност. Както смятам и аз. Тогава явно е решила да предприеме мерки. Завърнала се в тайната си страна и свързала сайта си с този на токийския орден на Ло/Рез. Наредила на Огава, президента на клуба, да пусне съобщение, обявяващо смъртта на Рез в хотел „Ди“. Заплашила я с оръжие, което щяло да разруши сайта на токийския орден…

— Ножът — каза Чиа. — Бил е истински ?

— И напълно незаконен — добави Етрускът.

— Когато Огава отказала — продължи идору, — приятелката ти използвала оръжието си.

— Това е сериозно престъпление — намеси се отново Етрускът — според законите на всички въвлечени държави.

— После пуснала съобщението през останките от сайта на Огава — каза идору. — Изглеждало официално и ефектът бил бързото наводняване на хотел „Ди“ с море от потенциални свидетели.

— Каквато и да е била следващата стъпка на плана й — обясни Етрускът, — тя вече била разкрила присъствието си в нейния сайт. Първоначалните собственици разбрали за нея. Тя изоставила сайта. Проследили я. Била принудена да се откаже от самоличността си.

— Каква „самоличност“? — Чиа почувства униние.

— „Зона Роса“ — каза Етрускът — е била самоличността на Мерседес Пурисима Варгас-Гутиерес. Тя е на двайсет и шест години и е жертва на природен синдром, който се среща най-често във федерален окръг Мексико. — Гласът му сега беше като дъжд върху тънък метален покрив. — Баща й е особено преуспял криминален адвокат.

— Значи мога да я открия — каза Чиа.

— Но тя не би искала — отвърна идору. — Мерседес Пурисима е лошо обезобразена от синдрома и през последните пет години живее в почти пълно отричане от своята физическа същност.

Чиа седеше там и плачеше. Масахико свали черните чашки от очите си и отиде до леглото.

— Зона я няма — изхлипа тя.

— Знам — отвърна той и седна до нея. — Ти така и не завърши разказа за Сендбендърите — каза той. — Беше много интересна история.

И тя започна да му я разказва.

— Лани — чу я да казва той, гласът й беше сънлив. — Какво правиш?

Дисплеят на кедровия телефон светна.

— Обаждам се в „Щастливият дракон“, на Сънсет.

— Щастлив какво?

— Супермаркет. Денонощен.

— Лани, три сутринта е…

— Трябва да благодаря на Ридел, да му кажа, че работата се е получила…

Тя изпуфтя, обърна се на другата страна и издърпа възглавницата върху главата си.

През прозореца той можеше да види прозрачния кехлибар, сгъстените фасади на новите сгради, отразяващи светлините на града.

Чиа сънува плаж, покрит с потрошени парчета от битова електроника. Членестоноги припкаха ниско, краката им — оголени като древни резистори. Токийският залив, обвит в мъгла от стар филм, бледо сиво одеяло, предназначено за кратко да скрие ужасите от първо действие — морски чудовища или някаква извънземна армада.

Хак Нам се извисяваше пред нея, докато си проправяше път към него, но в логиката на съня не се приближаваше. Морето обливаше гърба й, засмуквайки глезените й. Забраненият град расте. Карат го да расте. От материята на плажа, боклуците и руините на света, преди нещата да се променят. Невъобразим товар, изхвърлен тук от шлепове и товарни кораби в хода на великата реконструкция. Гъмжи от миниатюрните буболечки на Родел ван Ерп, повдигат покритите с железни решетки балкони, които са всъщност спални, неизброими незапланувани прозорци, хвърлящи празни сребърни правоъгълници срещу мъглата. Творение от случайно човешко срастване, чудовищно и величествено, бива издигнато наново тук, пренесено от своето по-късно въплъщение в царство на всеобщата фантазия.