Уилям Гибсън - Идору

— Блекуел — каза Лани, — тя ме мрази , има си свои мотиви за отмъщение, но тя иска, тя има нужда да унищожи Рез. Тя е могъща жена в могъща световна организация. Никаква проста заплаха за насилие от твоя страна няма да я спре. Само ще вдигне мизата. Тя ще се обърне към своята охрана…

— Не — отвърна Блекуел, — няма, защото това би било нарушаване на строго личните условия, които ще й поставя в нашия разговор. Това е ключовата дума тук, Лани, „лично“. „Поверително и…“ Ние няма да се срещаме, няма да създаваме този дълбок и значим и дяволски незабравим епизод на взаимно опознаване като представители на нашите уважавани безлични корпорации. Съвсем не. Ще бъде среща един на един между твоята Кати и мен и може да се окаже най-интимната и мога да се надявам — най-поучителната, която тя някога е имала. Защото ще внеса нов смисъл в живота й, а ние всички се нуждаем от смисъл. Той ти помага да изградиш характер. И ще оставя твоята Кати с възможно най-дълбокото убеждение, че ако се спречка с мен, ще умре, но само след като я накарам да го желае, на всяка цена. — И Блекуел се усмихна, разкривайки на Лани пълната картина на зъбната си протеза. Усмивка, която навяваше ужас. — Сега как точно трябваше да се свържеш с нея, за да я уведомиш за решението си?

Лани намери портфейла си и извади бялата картичка с написания с молив номер. Блекуел я взе.

— Така. — Той се изправи. — Срамота е така да се хаби добра закуска. Обади се на лекаря на хотела от стаята си и се погрижи за себе си. Аз ще се оправя с това. — Той пъхна картичката в горния джоб на алуминиевото си яке. И докато Блекуел напускаше стаята, Лани забеляза в центъра на стопената чиния на бодигарда изправен на широката си глава петсантиметров галванизиран пирон.

Ребрата на Лани, грозна плетеница от жълто, черно и синьо, бяха напръскани с разнообразни студени течности и здраво превързани с микропор. Той глътна сънотворното, което докторът му предложи, дълго стоя под душа, качи се на леглото и предложи лампата сама да се изключи, когато пристигна факс.

Беше адресиран до К. ЛАНИ, ГОСТ:

НАЧАЛНИКЪТ НА ДНЕВНАТА СМЯНА МИ ВРЪЧИ ДОКУМЕНТИ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ. „ПОБРАТИМЯВАЩО“. КАКТО И ДА Е, СЕГА СЪМ ОХРАНА В „ЩАСТЛИВИЯТ ДРАКОН“, СЛЕД ПОЛУНОЩ МОЖЕШ ДА МИ ПРАТИШ ФАКС, EMAIL, САМО ТЕЛЕФОНЪТ Е ЗАЕТ, НО МОМЧЕТАТА СА ПЕЧЕНИ. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ ДОБРЕ. ЧУВСТВАМ СЕ ОТГОВОРЕН. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ЯПОНИЯ ТИ ХАРЕСВА, КАКВАТО И ДА Е.

— Лека нощ — каза Лани, остави факса върху модула до леглото и мигновено и много дълбоко заспа.

Събуди се чак когато Арли се обади от фоайето, за да предложи да пийнат по нещо. Девет вечерта според синия часовник в ъгъла на екрана на модула. Лани облече прясно изгладено бельо и другата си малайзийска риза с копчета. Откри, че Белият Кожен Смокинг бе разпрал няколко шева на единственото му яке, но после главният руснак, Старков, не беше позволил на мъжа да се качи с тях в буса, така че Лани реши, че са квит.

Докато прекосяваше фоайето, той се натъкна на обезумелия Райс Даниелс, беше толкова напрегнат, че се бе върнал към черната скоба за глава от дните му в „Извън контрол“.

— Лани! Боже! Ти виждал ли си Кати?

— Не. Бях легнал да поспя.

Даниелс направи странен малък жест на безпокойство, повдигайки се на пръстите на кафявите си обувки от телешка кожа.

— Виж, това е прекалено шибано странно, но се кълна … мисля, че е била отвлечена.

— Обадихте ли се на полицията?

— Да, да, но всичко е, мамка му, марсианско , всичките формуляри, които те попълват в бележниците си и каква кръвна група била… Ти не знаеш каква кръвна група е, нали, Лани?

— Рядка — отвърна Лани. — Нещо с цвят на слама.

Но Даниелс явно не го чу. Той хвана Лани за рамото и му показа зъбите си — ухилване, предназначено по някакъв начин да демонстрира приятелство.

— Аз наистина те уважавам, човече. Как така нямаш никаква информация?

Лани видя Арли да му маха от входа към салона. Беше облечена в нещо късо и черно.

— Грижи се за себе си, Райе. — Той стисна студената му ръка. — Тя ще се появи. Сигурен съм.

И после вече вървеше към Арли, усмихнат, и видя, че тя също му се усмихва.

Чиа лежеше и гледаше телевизия. Това я караше да се чувства по-нормална. Беше като лекарство. Тя си спомни колко много телевизия гледаше майка й, след като баща й ги напусна.

Но това беше японска телевизия, където някое от момичетата можеше да е Мицуко. Бяха само малко по-млади, носеха моряшки рокли и въртяха огромни дървени пумпали върху дълга маса. Доста добре ги въртяха. Можеха да ги държат така завинаги. Беше някакво състезание. Конзолата имаше функция превод, но беше още по-успокояващо да не знае какво говорят. Най-успокояващите моменти бяха близките планове на въртящите се пумпали.