Уилям Гибсън - Идору

— 23 T — обяви той, докато бордната й карта се къдреше от друг процеп. Той извади паспорта и й го подаде заедно с билета и картата. — Терминал 52, синята зала. Нещо за деклариране?

— Не.

— На пътници, преминали проверката, може да им бъде направена неинвазивна ДНК проба — каза той. Думите се сляха, понеже го каза само защото така трябваше.

Тя прибра паспорта и билета в специален джоб вътре в анорака си. Задържа картата в ръка. Тръгна, оглеждайки се за синята зала. Трябваше да слезе надолу, за да я открие, и да се качи на един от онези влакове, които са като асансьор, който върви настрани. Половин час по-късно беше преминала проверката и гледаше печатите по циповете на ръчната си чанта. Изглеждаха като пръстени от червени гумени бонбони. Не очакваше да направят това; мислеше да намери телефонен автомат в чакалнята, да се логне и да изпрати последните новини в клуба. Никога не слагаха печати на чантата й, когато отиваше във Ванкувър при чичо си. Само че онова не беше точно международен полет, не и след Споразумението.

Беше се качила на движещата се пътечка към Терминал 52, когато видя синята лампа високо отпред да мига. Там имаше малка бариера и войници, които подреждаха слизащите от лентата хора в редица. Бяха облечени в камуфлажни униформи и не изглеждаха много по-възрастни от момчетата в последното й училище.

— Проклятие — чу да казва дългокосата блондинка пред нея, в чиято коса личаха допълнително вплетени кичури. С плътни червени устни, няколко слоя спирала, големи подплънки на раменете, къса поличка и бели каубойски ботуши. Като онази кънтри певица, която майка й харесваше, Ашли Модайн Картър. Кичозно, но с пари.

Чиа слезе от пътечката и зае мястото си в редицата зад жената, която приличаше на Ашли Модайн Картър.

Войниците вземаха проби от коса и проверяваха паспортите на хората. Чиа предположи, че това е потвърждаване на самоличността, защото ДНК-то стоеше в паспорта, преобразувано в нещо като баркод.

Устройството за проба беше малка сребърна палка, която засмукваше краищата на няколко кичура и ги отрязваше. „Ще се сдобият с най-голямата колекция от нацъфтяла коса на света“ — помисли Чиа. Сега беше ред на русата. Имаше две войничета — едно да борави с устройството и едно да бърбори на редицата: „Вече сте се съгласили с това, след като сте дошли дотук, моля представете паспорта си.“

Чиа наблюдаваше как жената изпъчи гърди, подаде паспорта си на войника, заслепи го със сексапил като електрическа крушка и с широка усмивка го накара да премигне, да преглътне и почти да изпусне паспорта. Той ухилено го напъха в малка конзола, прикрепена към бариерата. Другият войник повдигна палката си. Чиа видя жената да се пресяга, да избира един от допълнителните кичури в косата си и да подава крайчеца му за проба. Цялото нещо отне може би осем секунди, включително връщането на паспорта й, а първият войник още се усмихваше, когато дойде ред на Чиа.

Жената продължи напред, след като извърши нещо, за което Чиа беше съвсем сигурна, че е углавно престъпление. Трябваше ли да каже на войника?

Не го направи. Върнаха й паспорта и се запъти към Терминал 52. Там се озърна за жената, но не я видя.

Гледаше въртящите се на стените реклами, докато ги повикаха да се качват.

Място 23Е остана свободно, докато Чиа чакаше да излетят и смучеше ментовия бонбон, който й даде стюардесата. Тя откри, че това е единственото празно място в самолета. Реши, ако никой не седне, да вдигне облегалката за ръката и да се свие там. Опита се да създаде негативно мисловно поле — сила, която да не позволи някой да се качи в последния момент и да се настани. Това беше идея на Зона Роса, част от цялата оная работа с момичешките бандитски бойни изкуства. Чиа не виждаше как можеш сериозно да вярваш в практическото им приложение.

И не се получи, защото по пътеката между редовете се появи онази блондинка. И не беше ли разпознавателно прещракване това, което Чиа видя в очите й?

Беше една нощ през седмицата, сряда, когато Лани за последно видя Кати Торънс и татуировката й не се виждаше. Тя стоеше в Клетката и крещеше, докато той изпразваше шкафчето си. Носеше блейзър от Армани, ушит от дефтин с цвят на оксидиран метал, съответстващата му пола скриваше космическия знак. Отвореното деколте на бялата й ръчно ушита блуза откриваше единичен наниз от перли. Нейната парадна униформа. Викаше на килима заради измяната на своя подчинен.