Уилям Гибсън: Идору

Тези мисли я споходиха в предалармения мрак точно преди инфрачервеното примигване на будилника й да заблещука мълчаливо върху халогенната галерия, карайки я да освети Ло/Рез в цялото величие на тяхната „Кучешка супа“. Рез с разкопчана риза (но съвсем подигравателно) и Ло ухилен, с прототипа си на мустаци, които още не са пораснали.

Здравейте, момчета. Опипваше за дистанционното. Инфрачервено цъкане в сенките. Цък: Еспресоматик. Цък: кубичен радиатор.

Усещаше под възглавницата си непознатата форма на своя паспорт. Беше като грамота на вино от добра реколта, от твърда морскосиня пластмаса, наподобяваща изкуствена кожа, с щамповани златен печат и орел. И билетите на „Еър Магелан“ в техния мек бежов пластмасов плик, както бяха взети от представителството на пътническата агенция. Заминаваше.

Пое дълбоко дъх. Къщата на майка й като че ли също въздъхна, но по-колебливо, докато дървеният й скелет скърцаше в студената зимна утрин.

Таксито пристигна навреме, колкото и да е невероятно, и не свирна с клаксона точно както беше поискано. Келси беше обяснила как се правят тези работи. Освен това след бърз преглед на личния живот на Чиа беше измислила и прикритието за нейното предстоящо отсъствие: десет дена на Сан Хуаните с Хестър Чен, чиято майка, червива с пари лудитка, толкова силно се страхуваше от електромагнитната радиация, че живееше без телефон, в замък от плавей, с покрив от чимове и без никакво електричество.

— Кажи й, че ще правиш медиен пост, преди нещата с новото ти училище да се уредят — й беше казала Келси. — На нея това ще й хареса.

И на майката на Чиа, която смяташе, че дъщеря й прекарва твърде много време с ръкавици и очила, това наистина й се понрави.

Чиа всъщност обичаше кроткия Хестър, който изглежда се снабдяваше с всичко на Ло/Рез, което излизаше, и то някак си, без да се вживява толкова, колкото можеше да се очаква. А и тя вече беше опитала насладата от уединението на острова на мисис Чен. Майката на Хестър беше накарала и двамата да носят специални бейзболни шапки, ушити от някаква устойчива на ЕМР материя, така че техните млади мозъци да не се къпят непрекъснато в невидимата супа на зловредното медийно пространство.

Чиа се бе оплакала на Хестър, че с шапките изглеждат като гъзарчета.

— Не бъди расист, Чиа.

— Не съм.

— Класик тогава.

— Въпрос на естетика .

И сега, в прегрятото такси, с едната чанта до нея на седалката, тя почувства вина за тази измама — майка й спеше там, зад затъмнените прозорци, покрити със скреж, под тежестта на своите трийсет и пет години и на украсения с цветя юрган, който Чиа беше купила от „Нордстромс“. Когато Чиа беше малка, майка й носеше косата си на дълга плитка, чийто край бе защипан с тюркоаз, абанос и издялани парчета кост, като магическата опашка на някое митично животно, примамваща Чиа да я грабне. И къщата също изглеждаше тъжна, сякаш съжаляваше, че тя заминава, бялата боя се лющеше от сивата деветдесетгодишна кедрова ламперия. Ами ако тя никога не се върне?

— Накъде? — попита шофьорът, чернокож мъж с дебело найлоново яке и гладък кариран каскет.

— СийТак — отвърна Чиа и се облегна на седалката.

Профучаха покрай стария „Лексус“, който съседите държаха върху бетонови блокчета на платното.

Рано сутрин летищата са призрачни места. Витае тягостно усещане, което може да се настани и у теб, нещо тъжно и празно. Коридори и хора, отдалечаващи се надолу по тях. Тя стоеше в редица зад хора, които никога не беше виждала и никога нямаше да види отново. С чанта на рамо и с паспорта си и билета в ръка. Искаше още една чаша кафе. Имаше една в стаята й, в Еспресоматика. Която тя трябваше да измие, защото сега щеше да мухляса, докато отсъства.

— Да?

Мъжът зад гишето носеше раирана риза, вратовръзка с логото на „Еър Магелан“, повторено по диагонал надолу върху нея, и нефритена топчеста обичка на устната си. Чиа се чудеше как ли изглежда долната му устна, когато я маха. Тя реши, че не би я сваляла, ако има такава. Подаде му билета си. Той го извади от плика с въздишка — даваше й да разбере, че това е нейна работа.

Тя го наблюдаваше как сканира билета й.

— „Еър Магелан“ едно-нула-пет до Нарита, двупосочен, втора класа.

— Точно така — каза Чиа, опитвайки се да бъде полезна, но това изглежда не му хареса.

— Документ за пътуване.

Чиа му подаде паспорта си. Той го погледна така, сякаш никога не беше виждал паспорт, въздъхна и го пъхна в процепа в гишето, чиито алуминиеви ръбове бяха очукани и някой ги беше покрил с прозрачно тиксо, вече мръсно и отлепено. Мъжът гледаше в монитор, който Чиа не можеше да види. Може би щеше да й каже, че не може да замине. Сети се за кафето в нейния Еспресоматик. Щеше да е още топло.