Уилям Гибсън - Идору

— Спомням си, че си купих първия им албум — каза Лани след известен размисъл, усещайки странен подтик да им каже истината. — Когато излезе.

— Заглавие? — Едноухият беше още по-мрачен.

— „Небесен канал Ло Рез“ — отвърна Лани, благодарен на миниатюрния синапс, помогнал му да си го спомни. — Но не мога да кажа колко са издали оттогава.

— Двайсет и шест, без да броим сборните — обади се господин Ямазаки и поправи очилата си.

Лани усещаше как хапчетата, които беше взел и които се очакваше да потиснат проблема с часовата разлика, се изплъзват изпод него като разпадаща се фармакологична опаковка. Стените на Процесът като че ли се сближаваха.

— Ако няма да ми кажете за какво става дума, се прибирам в хотела — каза той на едноухия. — Уморен съм.

— Кийт Алън Блекуел. — Онзи протегна ръка. Лани се остави неговата да бъде вдигната и разтърсена. Дланта на безухия беше като някакъв инструмент за физически упражнения. — Кийти. Ще пийнем по едно-две и ще си поприказваме.

— Кажете ми преди това дали сте от Парагон-Азия — предложи Лани.

— Въпросната фирма е ред-два в паметта на компютър в стаичка на улица Лигон — каза Блекуел. — Менте, но би могъл да кажеш, че е наше менте, ако това ти оправя идеята.

— Не съм сигурен оправя ли го — запъна се Лани. — Вдигате ме на полет дотук за интервю за работа, след това ми казвате, че фирмата, за която трябваше да ме интервюират, не съществува.

— Тя съществува — отвърна Блекуел. — В машината на улица Лигон.

Пристигна сервитьорка, облечена в безформени сиви торбести дрехи и покрита с нарисувани синини.

— Голяма халба „Кирин“. Студена. За теб, Лани?

— Кафе с лед.

— „Кола Лайт“, ако обичате — добави онзи, който се беше представил като Ямазаки.

— Окей — каза весело безухият Блекуел, когато сервитьорката изчезна в полумрака.

— Ще съм благодарен, ако можете да ми обясните какво правим тук — обади се Лани. И забеляза, че Ямазаки трескаво драска по екрана на малък ноутбук, а светлинната писалка проблясва слабо в мрака. — Записвате си това, нали?

— Извинявам се, не. Водя си бележки за костюма на сервитьорката.

— Защо? — запита Лани.

— Извинявам се — каза Ямазаки, записа бележката, изключи ноутбука и пъхна внимателно писалката във вдлъбнатина отстрани. — Студент съм по такива неща. Навик ми е да записвам преходностите на популярната култура. Нейният костюм повдига въпроса: дали просто отразява темата на клуба или представлява някакъв по-дълбок отговор на травмата от земетресението и последващата реконструкция?

Срещнаха се на полянка в джунглата.

Келси беше направила растителността: големи ярки русовски 2 2 Теодор Русо (1812–1867) — френски художник пейзажист. — Бел.прев. листа, анимирани орхидеи, изпъстрени с представата й за тропически багри (която напомняше на Чиа за веригата магазинчета, където се продават „натурални“ козметични продукти с цветове, съвършено непознати за природата). Зона, единствената от телеприсъстващите, която някога беше виждала нещо подобно на истинска джунгла, беше измайсторила звуковата част. Имаше птичи гласове, невидими, но реалистично доплеруващи насекоми и странно растително шумолене, изкусно намекващо не за змии, а за някакво срамежливо космато нещо, любопитно и с меки лапички.

Светлината, каквато беше там, проникваше до тях през високи зелени дървесни корони, прекалено дисниевски за вкуса на Чиа. Въпреки че нямаше реална нужда от светлина — мястото така или иначе се състоеше единствено от нея.

Синята ацтекска безплътна мъртвешка глава на Зона светеше и призраците на сините й длани примигваха като стробоскопирани гълъби:

— Тая кастрирана курва, безтелесната, се е постарала да му впримчи душата. — От купола на неоновия череп изхвръкнаха сини стилизирани зигзази, сякаш да подсилят думите.

Чиа се чудеше какво всъщност е казала. Дали „кастрирана курва“ беше артефакт от симултанния превод онлайн, или на мексикански наистина можеш да го кажеш?

— Чакаме сигурно потвърждение от токийския орден — напомни им Келси. Баща й беше данъчен адвокат от Хюстън и по време на срещи у дъщеря му се вмъкваше по нещо от неговия специфичен работен жаргон и от способността му да чака , която Чиа намираше за дразнеща — особено когато биваше заявена от някоя какавида с очи като чинии, излязла от някое старо анимационно филмче . Чиа беше дяволски сигурна, че Келси не би изглеждала като нея на живо, ако им беше писано да се срещнат по този начин. (Самата Чиа в момента се представяше като леко изкривена според нея версия на това, което огледалото й показваше, че е всъщност. По-малък нос, може би. Устните — малко по-пълни. Но това беше всичко. Почти.)