Нийл Геймън - Американски богове

Каза:

— Не мога да те убия. Ти ми спаси живота.

Поклати глава. Чувстваше се негодник, във всяко отношение. Вече се чувстваше не като герой или детектив, а като поредния тъп продажник, който размахва пръст на мрака, преди да му обърне гръб.

— Искаш ли да знаеш една тайна?

— Разбира се — отговори със свито сърце Шадоу.

Беше готов да приключи веднъж завинаги с всички тайни.

— Погледни.

Там, където бе стоял Хинзелман, сега имаше дете, момче, най-много на пет години. Беше с тъмнокестенява дълга коса. Беше съвсем голо, ако не се брои износената кожена връвчица около врата му. Беше пронизано с два меча, единият минаваше през гърдите му, другият бе забит в рамото и върхът му се показваше под гръдния кош. От раните бликаше кръв, която не спираше, стичаше се по тялото на момчето и се събираше на локва върху пода. Мечовете изглеждаха невъобразимо стари. Момченцето погледна Шадоу с очи, пълни само с болка. И Шадоу си помисли: разбира се . Един от начините да създадеш племенен бог. Не се налагаше да му обясняват. Той знаеше. Взимаш невръстно дете и го отглеждаш в мрака, така, че никой да не го вижда, никой да не го докосва, и през годините го храниш добре, по-добре, отколкото се хранят другите деца в селото, а сетне, след пет зими, когато нощта е най-дълга, извличаш ужасеното дете от колибата и го отвеждаш в обръча жертвени огньове, и го пронизваш с железни и бронзови остриета. След това опушваш малкото телце над тлеещия огън, докато то се изсуши добре, увиваш го в кожи и го разнасяш от бивак на бивак навътре в Черната гора, като в негова прослава принасяш в жертва животни и деца и го превръщаш в талисмана на племето. Когато накрая нещото се разпадне от времето, слагаш крехките му кости в сандъче и се прекланяш пред сандъчето, докато един ден костите не станат на прах и не бъдат забравени, а племената, молили се на детето бог от сандъчето, отдавна са погинали — тогава почти никой няма да си спомня за детето бог, талисмана на селището, освен като за дух — коболд.

Шадоу се запита кой от хората, пристигнали преди век и половина в Северен Уисконсин — дали дървар или може би картограф, — е прекосил Атлантическия океан с Хинзелман в главата си.

После окървавеното дете изчезна, изчезна и кръвта и остана само старецът с кичурчето бяла коса и таласъмската усмивка, с ръкави на пуловера, още мокри от това, че бе сложил Шадоу във ваната и му бе спасил живота.

— Хинзелман!

Гласът дойде откъм вратата на стаята. Той се обърна. Шадоу също.

— Дойдох да ти кажа, че автомобилът е паднал в езерото — каза Чад Мълиган. Гласът му беше напрегнат. — Видях, че го няма, докато минавах оттам, и реших да дойда да ти кажа, в случай че не си забелязал.

Беше извадил оръжието си. То сочеше към пода.

— Здравей, Чад — рече Шадоу.

— Здрасти, приятелю — отвърна Чад Мълиган. — Пратиха ми съобщение, че си бил починал в предварителния арест. От инфаркт.

— Виж ти! — отговори Шадоу. — Излиза, че постоянно умирам.

— Той, Чад, дойде при мен. Заплаши ме — намеси се Хинзелман.

— Не, не те е заплашвал — възрази Чад Мълиган. — Тук съм, Хинзелман, от десет минути. Чух всичко, което каза. За баща ми. За езерото. — Той влезе в стаята. Не вдигна оръжието. — Господи, Хинзелман. Ако минеш с кола през града, няма как да не видиш проклетото езеро. То е център на всичко. Какво да правя сега?

— Арестувай го. Той се закани, че щял да ме убие — каза Хинзелман, уплашен старец в прашна стая. — Радвам се, че си тук, Чад.

— Не, не се радваш — отвърна Чад Мълиган. Хинзелман въздъхна. Уж примирен, се наведе и изтегли от огъня ръжена. Ръбът му бе нажежен до яркооранжево.

— Остави го, Хинзелман. Остави го бавно, вдигни ръце, за да ги виждам, и се обърни с лице към стената.

Върху лицето на стареца се изписа неприкрит страх и на Шадоу щеше да му домъчнее за него, ако не си беше спомнил замръзналите сълзи по бузите на Алисън Макгъвърн. Хинзелман не се помръдна. Не остави ръжена. Не се обърна с лице към стената. Шадоу понечи да го хване и да се опита да му изтръгне ръжена, но в същия миг старецът метна нажеженото желязо към Мълиган.

Хвърли го някак сковано, сякаш за да отбие номера, и още докато го хвърляше, забърза към вратата.

Ръженът се плъзна по лявата ръка на Мълиган.

В тясната стая изстрелът отекна оглушително.

Един изстрел в главата, и всичко приключи.

Мълиган каза:

— Облечи се.

Гласът му беше глух и мъртъв.

Шадоу кимна. Отиде в съседната стая, отвори вратата на сушилнята и извади дрехите си. Дънките още бяха влажни, но въпреки това той ги обу. Когато се върна в другата стая, напълно облечен — но без яке, което бе някъде надълбоко, в замръзналата тиня на езерото, и без обувки, които не намери, — Мълиган вече беше извадил от камината няколко тлеещи цепеници и каза: