Нийл Геймън - Американски богове

Пое си дълбоко въздух, както се беше проснал на пукащия се лед — знаеше, че той няма да издържи дълго, но не можеше да направи нищо. Мислите му се точеха мудно и бавно като сироп.

— Остави ме — опита се да каже той. — Ще се оправя.

Думите му бяха размазани, всичко спираше.

Шадоу просто имаше нужда да си почине за миг, нищо повече, само да си почине, а после щеше да се изправи и да се раздвижи. Очевидно не можеше да лежи тук вечно.

Някой го дръпна рязко, по лицето му се плисна вода. Някой вдигна главата му. Шадоу усети как някой го влачи по леда, как той се пързаля по гръб върху гладката повърхност, и понечи да възроптае, да обясни, че просто иска да си почине малко — може би да поспи, нима искаше много? — и ще се съвземе. Само да го оставят на мира.

Не можеше да повярва, че е заспал, но стоеше насред огромна равнина и там имаше мъж с глава и рамене на бизон и жена с глава на огромен кондор, там беше и Уиски Джак, който стоеше между тях, гледаше го тъжно и клатеше глава.

Уиски Джак се обърна и бавно се отдалечи. Заедно с него тръгна и мъжът-бизон. Жената — птица гръмовержец, също закрачи, после приклекна, оттласна се и се заплъзга из небесата.

Шадоу беше обзет от чувство на загуба. Искаше му се да ги повика, да ги помоли да се върнат, да не го изоставят, ала всичко стана безформено, и размазано: те си бяха отишли, а равнините избледняха и всичко се превърна в пустош.

Болката беше остра, сякаш всяка клетка в тялото му, всеки нерв се разтопяваха, пробуждаха се и оповестяваха присъствието си, като го горяха и му причиняваха болка.

Зад тила му имаше ръка, която го държеше за косата, и друга — под брадичката. Шадоу отвори очи с очакването да види, че е в нещо като болница.

Беше бос. Беше облечен в дънки. От кръста нагоре беше гол. Във въздуха се носеше пара. Шадоу видя на стената отсреща огледало и малка мивка, както и синя четка за зъби в чаша с петна от паста по нея.

Информацията се обработваше бавно, сведение по сведение.

Пръстите на ръцете му пламтяха. Пръстите на краката също.

Той застена от болка.

— Спокойно, Майк. Спокойно — каза глас, който Шадоу познаваше.

— Какво? — попита той или се опита да попита. — Какво става?

Прозвуча измъчено и чуждо за ушите му. Лежеше във вана. Водата беше топла. Шадоу си помисли, че е топла, макар че не беше сигурен. Стигаше му до врата.

— Ако някой е премръзнал до смърт, най-глупаво е да го сложиш край огън. Другото най-глупаво нещо, което можеш да направиш, е да го увиеш в одеяла, особено ако той е в студени мокри дрехи. Одеялата задържат студа вътре. Третото най-глупаво нещо — но това е личното ми мнение, — е да му източиш кръвта, да я стоплиш и пак да му я влееш. Ето какво правят днешните лекари. Сложно, скъпо. Глупаво.

Гласът идваше някъде над и зад Шадоу.

— Най-умното, най-ефикасното, което можеш да сториш, е онова, което моряците от столетия правят с мъже, паднали зад борда. Слагаш ги в топла вода. Не гореща . Просто топла. А сега, както и сам знаеш, всъщност си беше мъртъв, когато те намерих там, върху леда. Как се чувстваш сега, Худини?

— Боли — отвърна Шадоу. — Всичко ме боли. Ти ми спаси живота.

— Понеже го спомена, ми се струва, че може би наистина ти го спасих. Можеш ли да задържиш сам главата си над водата?

— Сигурно.

— Ще те пусна. Ако започнеш да потъваш, пак ще те извадя.

Ръцете пуснаха главата му.

Шадоу усети как се плъзга напред във ваната. Извади ръце от водата, опря ги отстрани на ваната и се надигна. Банята беше малка. Ваната беше чугунена, емайлът беше надраскан, на петна.

В полезрението му изникна старец. Изглеждаше угрижен.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Хинзелман. — Облегни се и се отпусни. Стоплил съм в стаята. Кажи ми, когато си готов, приготвил съм ти хавлия, която да облечеш, ще метна дънките ти в сушилнята, при другите ти дрехи. Става ли, Майк?

— Не се казвам Майк.

— Добре, щом така казваш.

Таласъмското лице на стареца се сгърчи, върху него се изписа притеснение.

Шадоу беше изгубил представа за времето: лежа във ваната, докато паренето не спря и той можеше да движи сравнително свободно пръстите на ръцете и краката си. Хинзелман му помогна да се изправи и да излезе от топлата вода. Шадоу седна на ръба на ваната и двамата смъкнаха заедно дънките.

Той облече сравнително лесно хавлията, която му беше малка, и като се държеше за стареца, отиде в стаята и се свлече върху допотопното канапе. Беше уморен и слаб, ужасно уморен, но жив. В камината горяха цепеници. От стените наоколо го гледаха пет-шест изненадани прашни глави на сърни, които си оспорваха пространството с няколко големи лакирани риби.