Нийл Геймън - Американски богове

Преди да потъне, Шадоу си пое дълбоко въздух и стисна очи, но студът на водата в езерото го блъсна като стена и го остави без дъх.

Влачен от автомобила, той се свлече надолу, в мътната ледена вода.

Беше под езерото, долу, в мрака и студа, теглен от тежестта на дрехите, на ръкавиците и обущата, увит и омотан в якето, което сякаш бе станало по-тежко и по-обемисто, отколкото го помнеше.

Опита да се оттласне по-далеч от автомобила, но той го теглеше заедно със себе си, после отекна трясък, който Шадоу чу с цялото си тяло, а не с ушите, левият му крак се изкълчи при глезена, огъна се и ходилото остана като в капан под колата, докато тя падаше на дъното на езерото. Шадоу изпадна в паника.

Отвори очи.

Знаеше, че там, долу, е тъмно, с разума си знаеше, че е прекалено тъмно, за да види нещо, въпреки това виждаше, виждаше всичко. Виждаше бялото лице на Алисън Макгъвърн, което го гледаше от отворения багажник. Виждаше и други автомобили — за облози от отминали години, — прогнили корпуси в тъмнината, полузаровени в тинята на езерото. „Какво ли са извлачвали върху езерото, преди да се появят автомобилите?“, запита се Шадоу.

Знаеше, че във всеки от автомобилите със сигурност има по едно мъртво дете. Много деца… и всяко бе стояло насред леда, пред очите на света, през цялата студена зима. А щом зимата си е отивала, всяко е хлътвало в студената вода на езерото.

Ето къде бяха: Леми Хотола и Джеси Ловат, Санди Олсен, Джо Мин и Сара Линдкуист, както и всички останали. Долу беше тихо и студено…

Шадоу дръпна ходилото си. Беше затиснато здраво, а напрежението в дробовете му ставаше непоносимо. В ушите го пронизваше ужасна остра болка. Той издиша бавно въздуха, който започна да се пени на мехурчета около лицето му.

„След малко — помисли Шадоу, — след малко трябва да си поема дъх. Или ще се задуша“.

Пресегна се надолу, обхвана с две ръце бронята на колата и я забута, като впрегна всичките си сили. Не се случи нищо.

„Това е само обвивката на кола — каза си Шадоу. — Махнали са двигателя. Той е най-тежък в един автомобил. Можеш да я отместиш. Само продължавай да буташ“. Пак забута.

В бавни предсмъртни мъки, като се отместваше със стотна от сантиметъра, колата се хлъзна в тинята и Шадоу издърпа крака си от тинята долу, а после се оттласна и се опита да заплува в студената вода на езерото. Не се и помръдна. „Якето — каза си той. — Заради якето е. Заклещило се е или се е закачило за нещо“. Издърпа ръцете си от якето, затърси с вцепенени пръсти замръзналия цип. После го дръпна с две ръце и усети как якето поддава и се разпаря. Побърза да се освободи от прегръдката му и се оттласна нагоре, по-далеч от автомобила.

Почувства устрем, но не и усещане за изкачване нагоре, нито за потъване надолу, задави се и болката в гърдите и главата му стана непоносима, той просто трябваше да си поеме въздух, да диша в студената вода, да умре. И точно тогава главата му се удари в нещо твърдо.

Лед. Шадоу заблъска по него с юмруци, ала в ръцете му не беше останала сила, нищо, за което да се залови, нищо, което да изтласка. Светът се беше разтворил в ледената чернилка под езерото. Не беше останало нищо освен студ.

„Това е нелепо — помисли Шадоу. После си спомни един стар филм с Тони Къртис 229 229 Тони Къртис (р. 1925), известен американски актьор от близкото минало. — Б. пр. , който беше гледал като дете. — Трябва да се завъртя по гръб, да натисна леда нагоре, да долепя лице до него и да намеря въздух; ще мога да дишам, там някъде има въздух“, но той само се носеше из водата и замръзваше, вече не можеше да помръдне и мускул, дори и от това да зависеше животът му, както всъщност бе.

Студът стана поносим. Стана топъл. И Шадоу си помисли: „Умирам“. Този път имаше гняв, необуздана ярост, Шадоу ги впрегна и замахна с тях, замята се, насили мускули, готови да не се раздвижат никога повече, размърда ги.

Натисна нагоре с ръка и усети как тя дращи по ръба на леда и излиза нагоре във въздуха. Замята се в опит да се хване и почувства как друга ръка поема неговата и я тегли.

Главата му се удари в леда, който с долния си край му издра лицето, после главата му бе горе във въздуха и Шадоу видя, че се измъква през дупка в леда, и за миг единственото, което беше в състояние да прави, бе да диша и да остави черната вода на езерото да се стича от носа и устата му, сетне примига, ала очите му не видяха друго освен ослепителна дневна светлина, смътни очертания и човек, който го теглеше, дърпаше го да излезе от водата, говореше му нещо от рода, че ще премръзне, затова да излизал, хайде, мой човек, измъквай се , и Шадоу се загърчи и се отръска като огромен тюлен, който е излязъл на брега, трепери, кашля и се тресе.