Нийл Геймън - Американски богове

— Чад. Не се вдетинявай.

В ума на другия мъж имаше облак, тъмен потискащ облак и след като насочи мислите си към него, Шадоу почти го видя, представи си как той се вдига като утринна мъгла.

— Чад — подхвана пак яростно, като се опитваше да проникне в облака, — сега градът ще се промени. Вече няма да е единственият хубав град в област, която изживява упадък. Ще заприлича много повече на останалите градове в тази част на света. Ще има много повече проблеми. Хора, изгубили работата си. Хора, изгубили здравия си разум. Повече хора, които ще бъдат наранявани. Повече дивотии. Ще им трябва шеф на полицията с опит. Градът има нужда от теб. — После Шадоу каза: — Маргрит има нужда от теб.

Нещо в буреносния облак, изпълнил главата на Мълиган, се размести. Шадоу усети промяната. Тогава той натисна , като си представи чевръстите мургави ръце на Маргрит Олсен, тъмните й очи и дългата й, много дълга черна коса. Представи си как тя накланя глава на една страна и ако е развеселена, върху лицето й грейва плаха усмивка.

— Тя те чака — каза Шадоу и докато го казваше, разбра, че е вярно.

— Марджи ли? — попита Чад Мълиган.

Макар че за нищо на света не би могъл да обясни как го е направил, макар че се съмняваше дали някога ще може да го повтори, в този миг Шадоу проникна съвсем лесно в ума на Чад Мълиган и извади от него събитията от следобеда точно и безстрастно, както гарван вади окото на животно, блъснато от кола.

Бръчките по челото на Чад се изгладиха и той примига сънено.

— Иди при Марджи — подкани го Шадоу. — Радвам се, че се видяхме, Чад. И умната.

— Разбира се. — Чад Мълиган се прозина.

Полицейската радиостанция изпука — имаше съобщение и Чад се пресегна за слушалките. Шадоу слезе от автомобила.

Отиде при колата, която беше взел под наем. Видя сивата плоскост на езерото в центъра на града. Сети се за мъртвите деца, които чакаха на дъното.

Не след дълго Алисън щеше да изплава на повърхността…

Докато минаваше покрай къщата на Хинзелман, забеляза, че валмата пушек вече са се превърнали в пламъци. Чу вой на сирена.

Подкара на юг, към шосе петдесет и пет. Отиваше на последната среща. Но първо смяташе да се отбие в Медисън, за да каже едно „сбогом“.

Саманта Блак Кроу обичаше най-много да затваря вечер кафенето. Това й вдъхваше неописуемо спокойствие: тя изпитваше чувството, че отново внася ред в света. Пускаше си диск на „Индиго Гърлс“ и вършеше, каквото имаше да върши, преди да затвори, със свое си темпо и по свой си начин. Най-напред чистеше машината за еспресо. После обикаляше за последно заведението, за да се увери, че всички липсващи чаши и чинии са върнати в кухнята и че вестниците, които в края на всеки ден бяха разпилени из цялото кафене, са събрани и струпани на спретната купчинка при входа, готови за вторични суровини.

Саманта обичаше кафенето. То представляваше дълъг криволичещ низ от помещения, пълни с кресла, дивани и ниски масички, намираше се на улица, от двете страни на която имаше антиквариати.

Покри останалите парчета сладкиш с извара и ги прибра за през нощта в големия хладилник, после взе кърпа и избърса последните трохи. Беше й приятно да е сама.

На стъклото се почука и тя пренасочи вниманието си от работата към действителността. Отиде, отвори вратата и пусна една жена горе-долу на нейните години, с рижа коса, вързана на плитки. Казваше се Натали.

— Здрасти — поздрави Натали.

Застана на пръсти и целуна Сам, като разположи целувката удобно между бузата и ъгълчето на устата й. При такава целувка могат да се кажат много неща.

— Приключи ли?

— Почти.

— Искаш ли да идем на кино?

— Разбира се. С удоволствие. Но ми трябват още най-малко пет минути. Защо не почетеш „Ониън“ 231 231 Американско хумористично списание. — Б. пр. ?

— Вече прегледах броя от тази седмица.

Тя седна на един стол близо до входа и зарови из купчината вестници, заделени за вторични суровини, докато не си намери нещо за четене, докато Сам прибираше последните пари от касата в сейфа.

Спяха заедно от седмица. Сам се запита дали именно това е връзката, която е чакала цял живот. Каза си, че когато види Натали, се чувства щастлива единствено заради химическите съединения и феромоните в мозъка си, и вероятно си беше точно така; въпреки това единственото, в което бе сигурна, беше, че види ли Натали, се усмихва, а когато са заедно, й е хубаво и спокойно.

— В този вестник пак са пуснали една от ония статии — съобщи Натали. — „Променят ли се Щатите?“