Уилям Грифин - По заповед на президента

— В момента генерал Макнаб не е точно един от моите любимци — каза Нейлър. — Но трябва да му кажем. Решението да използва или да не използва този плаж ще бъде негово. Ако там не може да кацне „С–17“, ще имаме доста мъртъвци, а отвлеченият самолет няма да бъде неутрализиран.

Нейлър се изправи и прекоси офиса, за да отиде при телефона.

Международно летище „Томас Гуардия“

Либерия, Коста Рика

13:10, 10 юни 2005

— Проклет да бъда, ето го! — каза Кастило, докато „Лиърът“ се носеше по пистата на малкото летище с грандиозното наименование „международно“.

Видяха „Боинг 727“, свързан едновременно с влекач и генератор. По вертикалния му стабилизатор имаше червени, бели и сини ивици, корпусът изглеждаше наскоро боядисан.

— Има „Боинг“ с точното оцветяване и точните регистрационни номера. Не можем да знаем дали това е отвлеченият самолет, докато не погледнем вътре — каза полковник Торине.

— Прав си — съгласи се Кастило. — Но мисля, че трябва да съобщим в „Макдил“ за този тук.

— По-добре ти се обади — каза Торине.

Докато пътуваха от Козумел до летище „Хуан Сантамария“, не получиха съобщение за това, къде точно в Коста Рика е отвлеченият самолет, а когато Кастило се беше обадил на двата номера, дадени му от Певснер, му бяха отговорили, че е сгрешил номера, защото не познават Карл Госингер.

— Какво ще правиш, Чарли? — беше го запитал полковник Торине.

— Ако не е тук, трябва да е на другото летище — „Томас Гуардия“.

— Или въобще не е тук. Все още залагаш на Певснер? Той очевидно не знае къде е, иначе щяха да ти кажат.

— Или нещо се е случило. Може би не са го намерили тук, а не е разполагал с хора, които да изпрати до другото летище. Или пък го е направил, но има проблеми с връзката. Но беше доста сигурен, че самолетът е в Коста Рика, и мисля, че трябва да разчитаме на това. И щом не е тук, трябва да е на „Томас Гуардия“.

— И как ще се справиш? — беше запитал полковник Торине.

— Ще отидем до „Томас Гуардия“. Аз и Шърман ще се скрием в тревата и ще се надяваме, че никой няма да ни види. Вие ще закарате „Лиъра“ до най-близкото летище в Никарагуа, откъдето ще можете да се обадите в „Макдил“ и да им кажете къде сме. А после ще видим какво ще се случи. Може да извадим късмет — Господ ми е свидетел, че не разчитам на това — и да открием онзи проклет самолет. Ако е там и изглежда, че се кани да излита, аз и Шърман вероятно ще можем да му причиним някоя повреда.

— А защо просто да не спрем „Лиъра“ и всички да слезем от него? — запита Фернандо. — Така ще сме четирима души на земята.

— Защото ще трябва по някакъв начин да се свържем с „Макдил“, а единственият начин да го направим — не можем да разчитаме на радиото на Шърман — е вие да отидете до Никарагуа.

— Но те сигурно защитават по някакъв начин самолета — заспори Фернандо. — А макар да сте от Специалните части, ти и Шърман сте само двама души.

— Мисля, че и аз трябва да сляза на земята с вас — каза полковник Торине. — Така ще сме две зелени барети. Лошите няма да имат никакъв шанс. — Той погледна Фернандо и се усмихна.

— Това не ми харесва, гринго.

— Полковникът, сержант Шърман и аз можем да се справим с това — каза Кастило. — Не се изисква кой знае какво умение, за да пробиеш дупки в гумите на самолет, но мисля, че все пак ще ядосаме местните власти. Защо ти не отидеш с Фернандо? Ще бъде по-добре ти да се свържеш с „Макдил“, а не той.

— Не знам за това — отговори Торине. — Но той говори испански много по-добре от мен, а ще трябва да се говори с властите на Никарагуа. И друга причина е, че това ще е много по-забавно от всичко, което съм правил през последните години. Винаги съм искал да пробия дупки в гумите на самолет.

Фернандо изгледа подред и двамата, сви рамене, после заговори в микрофона.

— Наземен контрол на „Томас Гуардия“. Имам компас, на който нямам доверие. Искам разрешение да отида до края на писта двайсет и осем и да сверя компаса си.

Проблемът беше как да се стигне от самолета, който стоеше до края на пистата, до мястото, двеста ярда северно от него, където беше районът на сградите, а зад него — пустошта.

От двете страни на пистата имаше трева, висока до кръста. Районът, който водеше до пистата, беше покрит с чакъл в продължение на около стотина ярда. Щеше да е по-лесно и по-бързо да се притича по чакъла и да се скрият в тревата. От друга страна, почти сигурно беше, че щяха да бъдат видени, докато тичат по чакъла.