Уилям Грифин - По заповед на президента

— Значи с толкова време разполагаме и ние — съгласи се Макнаб.

— Не знаем дали разполагат допълнително само с двама души — каза Кастило. — Сержантът е казал, че е видял четирима. Но може да има и още.

— И всички трябва да бъдат отстранени, нали така? — запита Торине.

Макнаб изсумтя.

— Лошото е, че не можем да си побъбрим с тях и да им обясним в какво положение се намират. Трябва да ги отстраним бързо, а после, също толкова бързо, да свалим самолета на земята.

— Как са „Грей Фокс“ по отношение на снайперистите, сър? — запита Кастило.

— Е, разполагаме с един наистина добър снайперист, майор Кастило — каза сержант Орсън. — А и сержант Стедър реши, че е добре да вземе карабината си, преди да се качи на покрива на сградата. От колко снайперисти мислите, че ще имате нужда?

— Всъщност аз си мисля… — започна Кастило, но спря, като видя изражението на генерал Макнаб.

— Продължавай, Чарли — каза Макнаб. — Да видим колко и какво си научил от мен, твоя учител.

— Според мен, сър, другите двама не са пилоти. Което означава, че ако отстраним двамата пилоти, самолетът няма как да излети.

— А как да ги накараме да се изложат на вниманието на сержант Орсън или на сержант Стедър?

— Отвличане на вниманието — каза замислено Кастило.

Международно летище „Томас Гуардия“

Либерия, Коста Рика

14:15, 10 юни 2005

Майор Кастило, сега облечен в черен пилотски костюм, лежеше до малката бетонна сграда и се надяваше, че е добре скрит от контейнера, побираш петдесет и пет галона, в който сега имаше някакъв разтворител, може би предназначен за почистване. Лицето му беше намазано с кафяви, черни и зелени мазни ивици. Държеше бинокъл до очите си, на главата си имаше слушалки, а пред устата — малък микрофон. На земята до него лежеше CAR–4.

Непосредствено вляво, от другата страна на контейнера, беше сержант Пол Т. Орсън, въоръжен с карабина.

А непосредствено зад тях и по-точно — зад контейнера, също въоръжен с CAR–4, беше Джейк Торине, също облечен в черен пилотски костюм.

Сержант Орсън си мислеше, че предстои да се случат доста неща, но на пистата пред тях всичко беше спокойно и нямаше и намек за това. Близо до „Боинг 727“ беше спрял още един пикап марка „Форд“, който побираше товар от тон и половина. Човекът от пикапа подаваше, по четири наведнъж, дълги и тънки картонени кутии на двамата мъже на земята. Те носеха кутиите до подвижните стълби до предната и задната врата на самолета. Там те биваха подавани на мъже, облечени в бели ризи с къси ръкави, а пагоните на раменете им показваха, че това са капитани и младши офицери. Те бързо ги внасяха вътре в самолета.

Кастило беше разпознал лицето на единия от екипажа, който бързо тичаше надолу и нагоре по стълбата. Беше видял снимката му във Филаделфия. Още не беше успял да види втория човек от Филаделфия, а не познаваше двамата мъже, които внасяха цветята в самолета през задната врата. Но лицата им бяха интелигентни и той се питаше дали не е сгрешил и дали и четиримата не са пилоти.

„Как би могъл спокойно да товариш самолет — с цветя, за Бога, — като знаеш, че ще умреш в него?“

— Главите горе — каза тихо Кастило миг по-късно, но разбра, че това съвсем не е било необходимо.

Карабината на сержант Орсън беше насочена право в задната стълба на самолета.

Първото, което смути спокойствието на летище „Томас Гуардия“, бяха артилерийските симулатори, които бяха взривени близо до бетонната сграда от едната страна на пистата. Симулаторите звучаха точно като снаряд от 105-милиметрова гаубица.

Точно в този момент две „Птички“ се появиха в края на пистата, където Кастило, Шърман и Торине се бяха плъзгали по склона. От лявата „Малка птичка“ се посипа ракетен огън, а от другата — поток от 40-милиметрови гранати. Ракетите уцелиха камион с гориво, паркиран извън обсега на видимост на „Боинга“, и причиниха експлозия, гранатите експлодираха в паралелна линия на няколко фута от другата страна на пистата.

Лицето на мъжа, застанал близо до долния край на задната стълба, се стори познато на Кастило, докато го гледаше внимателно през бинокъла.

— Свалете го — нареди той.

Чу се тихото „пукане“ на изстрела от снайперистката карабина. Кастило не се съмняваше, че Орсън ще намери целта.

„Току-що убих този човек така сигурно, все едно че аз съм дръпнал спусъка.“

Тази философска мисъл беше веднага оспорена, защото мъжът, макар очевидно обезпокоен и изненадан от онова, което се случва — сега той гледаше към горния край на стълбата — беше още съвсем жив.