Уилям Грифин - По заповед на президента

А вероятно щяха да ги видят и докато притичват сред тревата, защото не можеха да се приведат толкова ниско, но нямаше да ги забележат, ако пълзяха. Но ако пълзяха, щяха да смачкат тревата и да оставят видима следа. А ако притичаха, нямаше да я смачкат, тя щеше да се огъне и после да се изправи, без да останат видими следи от преминаването им.

— Мисля, че е по-добре да притичаме през тревата — каза Кастило. Полковник Торине кимна, а сержант Шърман вдигна палец.

— Фернандо, обърни самолета така, че вратата да не се вижда от кулата — каза Кастило. — Веднага щом спреш, ще отворим вратата и ще скочим. Ти ще трябва да я затвориш след нас.

— Сега ли? — запита Фернандо.

— Сега, моля те.

— Господ да е с вас! — каза Фернандо и започна да обръща самолета.

Тревата беше по-гъста, отколкото изглеждаше, и беше трудно да си проправят път. Почвата беше много влажна, не съвсем кална, но хлъзгава. На долната част на куфара на сержант Шърман имаше дръжка — Кастило се питаше дали е произведен така, или е подобрение, направено от „Грей Фокс“, — която позволяваше двамата да го носят заедно. Но тежеше доста, дори като се изключи теглото на двете карабини, които носеше Торине. Не им помагаха и горещината и влагата, характерни за тропиците през деня. Чарли се обля в пот още преди да е изминал десет ярда през тревата, а и той, и Шърман вече дишаха доста тежко. Наложи се четири пъти да спрат и да сменят ръцете, с които носеха куфара с радиото. Последния път, докато тичаше да заеме другата страна, Чарли се подхлъзна и падна по лице на земята, а коляното му се удари в сигурно единствения на това място камък.

Кастило тъкмо започваше да прави по-нататъшните си планове, когато земята под него изведнъж изчезна и той започна да се плъзга встрани.

Имаше разлика от около петдесет фута между основния терен и настилката на летището. Кастило, Шърман и куфарът стигнаха почти до средата на наклона, преди да са спрели да се плъзгат. Размениха погледи и в този момент полковник Торине също ги последва надолу по склона. Той се плъзгаше по корем и отчаяно се опитваше да се задържи с ръце. Шърман започна да се кикоти, а после и той, и Кастило, се засмяха с глас, макар смехът да им носеше болка, защото бяха останали без въздух. Все още с усмивки на лицата те забутаха куфара надолу по склона и накрая стигнаха равното. Кастило легна по гръб и закри очите си с ръце, за да ги предпази от силната слънчева светлина. Миг по-късно, докато все още се опитваше да си поеме дъх на равни и дълбоки вдишвания, той почувства нещо да го побутва по ръката. Погледна встрани, без да помръдне, и видя стар и оръфан военен ботуш.

„О, по дяволите! Ако Торине или Шърман просеха моето внимание, нямаше да ме смушкват с ботуша си. Те дори не са обути в ботуши.“

Над него стоеше мъж, чието лице беше покрито със зелени, кафяви и черни мазни ивици.

— Господи! Ти и Шърман! И дишате като състезателни коне! Какво ще си помислят хората? — каза генерал Брус Макнаб.

Кастило не отговори. С усилие успя да се повдигне до седнало положение. Отново почувства побутване по ръката и като погледна, видя, че Макнаб му подава бутилка „Севън ъп“. Кастило я взе, без да каже и дума, отвори я и отпи.

— Откога сте тук? — запита Кастило, когато вече можеше да диша спокойно.

— Достатъчно дълго, за да знаем, че „727“ е тук. Един от хората в момента го оглежда отблизо и внимателно.

— Аз съм почти сигурен, че това е самолетът, който търсим — каза Чарли. — Минахме край него. Има същите черти и номера, които човекът на Певснер е видял във Венецуела.

До тях се приближиха полковник Торине и сержант Шърман.

— Добре ли си. Джейк? Нищо счупено?

— Добре съм.

— А ти добре ли си, Чарли? — запита Торине.

Кастило кимна.

— Вие как така сте тук, сър? — Въпросът беше отправен от Торине към генерал Макнаб.

— Макфадън и Нейлър се свързаха с мен по радиото и ми наредиха да кацна на един плаж, недалеч оттук. Според човека на ЦРУ плажът можел да поеме „С–17“. Кръстосал палци и молещ се на Бога, реших да опитам да кацна.

— Очевидно кацането е било успешно.

— Горе-долу. Приземихме се без затруднения. Но две минути след това самолетът започна да потъва в пясъка. Трудно изкарахме „Птичките“, защото, за да не потъва, самолетът трябваше да се движи непрекъснато, докато разтоварваме.

— Но сте успели.

— „Птичките“ са на около пет мили оттук. Казах ли ти, че самолетът продължава да се движи? Напред и назад по плажа, напред и назад. Не знам докога ще успяваме да запазим положението такова. Също така не знам дали ще успеем да излетим отново.