Хедър Греъм - Ондин

Довьо я погледна втренчено, после пое дълбоко дъх.

— Защо ми правите това предложение? Какво ще спечелите вие? От кого ще получа парите?

— О, значи не ми отказвате! — извика щастливо Ан. — Това ме радва извънредно много…

— Обяснете ми най-сетне подробностите! — изфуча ядно той.

— Един джентълмен, който е мой приятел, е влюбен в момичето и е готов да пожертва значителна сума…

— И дума не може да става! Племенницата ми ще избяга и ще се върне в Довьо Плейс.

Ан поклати глава.

— Приятелят ми няма да го допусне. Той смята да я отведе във Франция. А когато й се насити, ще я продаде на друг, разбира се, с известни загуби, може би на някой капитан, който снабдява арабските хареми с красиви европейки.

— Значи ще я оставите жива.

— Да, но не като дукеса, а като наложница на някой султан.

Довьо се поколеба, после се облегна назад и изгледа несигурно Ан.

Тя се усмихна, сложи на масата кожена кесия и пошепна:

— Пълна е със злато! Пипнете я!

Очите му заблестяха, колебанието изчезна. Ръката му се стрелна към кесията, претегли я, после той се приведе и надникна вътре. Извади една монета, захапа я и скри кесията в джоба си.

— Все още не знам какво ще спечелите вие от тази сделка.

— О! — усмихна се жената. — Бъдете уверен, че няма да остана с празни ръце.

— Кога ще организираме отвличането? И как?

— Утре вечер приятелят ми и аз ще пристигнем в Довьо Плейс със затворена карета и ще вземем племенницата ви. Най-отдолу в кесията ще намерите шишенце с прашец. Разтворете го във виното на дукесата. Погрижете се да я изпратите по-рано в покоите й, защото само час след като погълне прахчето, ще спи като мъртва.

— И как ще обясня изчезването й… По-точно, как ще обясня на краля, че е умряла?

— О, това не е трудно. Вероятно имате слугиня, която може да се преоблече като племенницата ви. В други ден сутринта ще излезете извън имението. По пътя момичето ще изчезне. Ще се върнете вкъщи много разстроен и ще заявите, че са ви нападнали и дукесата е била отвлечена. Ние с приятеля ми ще уредим в Лондон да намерят труп и да го разпознаят като лейди Довьо, дукеса Рочестър.

— А какво ще кажа на сина си?

— Изпратете го по-далеч! Измислете му някаква работа, за да не присъства на отвличането.

Довьо се взираше замислено пред себе си.

— Мисля, че е възможно…

— Разбира се, че е възможно, сър. — Ан се усмихна пленително. — И внимавайте за ковача си! Утре вечер не бива да ви се пречка в краката.

— Защо? — Довьо беше напълно объркан. — Какво общо има тук ковачът?

Ан се засмя — доста нервно, както реши Джейк, но тя имаше всички основания да е неспокойна.

— Нищо… Исках само да кажа, че той е едър и силен и би могъл да ви създаде ядове.

Това обяснение не беше достатъчно за Довьо, но Ан отказа да говори повече. Мъжът посегна към чашата с ейл, която по-рано беше отказал, и я изпи на един дъх, лицето му се разкриви в гримаса.

Ан го гледаше втренчено.

— Ако следвате точно указанията ми, всичко ще мине добре. Нали искате племенницата ви да изчезне завинаги?

— О, да!

Жената се облегна назад и се усмихна тържествуващо.

— Още ейл! — извика тя и махна с ръка на Моли.

— Не, аз пих достатъчно — отговори Довьо, стана и погледна в блестящите й очи. — Мадам, няма да ме омагьосате с красотата си. Ако планът не успее, ще ви искам сметка — и ще убия вас вместо Ондин!

Ан не позволяваше да я сплашат толкова лесно.

— Планът ще успее, защото аз много държа на това. Повярвайте ми — смъртният акт означава много повече за мен, отколкото за вас!

Страстният й тон вероятно го убеди, защото той кимна безмълвно и излезе от кръчмата.

Джейк едва се сдържаше. Не смееше да мръдне от мястото си, защото лейди Ан щеше веднага да го познае. Трябваше да чака връщането на Хардгрейв и оттеглянето им. Едва тогава можеше да уведоми Уоруик.

Минутите минаваха мъчително бавно. Лейди Ан скоро стана нетърпелива и забарабани с пръсти по масата. Очите й непрекъснато търсеха вратата.

Най-после влезе Хардгрейв, застана пред камината и се зае да топли премръзналите си ръце.

— За Бога, къде беше толкова време? — изсъска вбесено Ан.

— Поразходих се малко наоколо и изобщо не забелязах колко време е минало. Уреди ли работата?

— Да, разбира се!

Мъжът кимна доволно.

— Тогава е време да се махнем от тази противна кръчма, скъпа моя.

Виконтът хвърли няколко монети на масата. Когато Ан се изправи, той сложи ръка на рамото й и я изведе навън.