Хедър Греъм - Ондин

Ондин изруга полугласно.

— Защо ми причинявате това? Вие знаете всичко, нали?

— Не бива така, милейди — отговори вразумително слугата. — Вие сте жива, обличат ви добре, живеете в прекрасен дом. Имайте доверие на лорда!

— Доверие! — изсъска вбесено тя, но осъзна, че излива гнева си върху човек, който не й е сторил нищо лошо. Когато я видя за първи път на колата за осъдените, мръсна и дрипава, с въже на шията, той се отнесе към нея също така сърдечно както сега, когато я наричаше „милейди“.

— Извинявайте, Джейк. Знам, че не ви е позволено да издавате тайните на господаря си, и няма да настоявам повече. Разбира се, аз съм му благодарна… — Тя пое дълбоко въздух. — Дано само не загубя разума си…

— Повярвайте, милейди… — Момъкът се чувстваше неловко, това беше повече от ясно. — Не мога да ви кажа нищо повече, но трябва да знаете едно — можете да му имате доверие. Можете да вярвате и на мен.

Ондин се опита да се усмихне, но безуспешно. Приведе се импулсивно, целуна го по бузата и се върна обратно в стаята си.

— Спуснете резето! — извика подире й Джейк и тя се подчини, макар и неохотно. С натежало от болка сърце се върна в стаята и си легна.

Остана будна още дълго, а когато най-после заспа, сънува братовчед си Раул. Слабото лице, тънките устни… Никога не беше помисляла, че един ден ще го мрази от дън душа. Като деца двамата винаги играеха заедно. Никога не беше усетила завистта му, подлостта на несъщия си чичо. Не, Раул не беше измислил онзи ужасен заговор. Това беше дело на баща му, който години наред се беше стремил към титлата и богатството на дука…

Изведнъж изпитото лице на братовчед й се промени. Тя видя веселия, засмян Джъстин, а после и Клинтън — сина на една жена, която се беше родила от извънбрачната връзка на един Чатъм.

Чатъм… Пред очите й се появи Уоруик. Този мъж никога не се съмняваше в силата си. И сега й се смееше, макар че очите му светеха в топли кехлибаренозлатни тонове. Блестяха мечове, мъже тичаха към нея и тя разбираше, че те се стремят към различни цели — едните идваха да я убият, другите да я спасят. Кои бяха приятели и кои — врагове?

Този път Ондин не се събуди с писък, но когато отвори очи, трепереше с цялото си тяло. Видя как лунните лъчи се плъзгат бавно по скъпия килим и се почувства самотна и нещастна. Какво щеше да прави, ако заплахата й не подействаше, ако Уоруик й заявеше подигравателно, че спокойно може да каже истината на всички хора в къщата, защото никой няма да й повярва. Стана и ясно, че нищо и никой не може да го отклони от решението му. За добро или за лошо, тя трябваше да го придружи в кралския двор. Може би така беше по-добре. Щеше да намери начин да поговори с Чарлз на четири очи, да падне на колене пред него и да го помоли: „Ваше величество, дайте ми възможност да докажа невинността си!“ Кралят беше известен с чувството си за справедливост, той мразеше насилието, особено когато жертвата беше жена. Трябваше да се залови за тази надежда, тя беше единственото, което й оставаше…

Тих шепот прекъсна мислите й. Едва доловим, като полъха на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата пред прозореца.

— Ондин… Ондин… Ондин… Ела при мен, студено ми е и съм сам-сама. Ондин…

Стресната, младата жена скочи от леглото, но не можа да види нищо в тъмното. Дали чутото беше игра на въображението й?

— Къде сте? Коя сте вие?

— Ондин…

Не, не беше въображение. Ондин запали с треперещи пръсти една лампа и я вдигна високо.

— Моля ви, кой сте вие? Къде сте се скрили?

Никакъв отговор. Само мекото шумолене в листата…

Ондин претърси цялата стая, отвори дори шкафовете. После изтича до прозореца и погледна навън. В двора нямаше никой. Тесният перваз, който обикаляше втория етаж, също беше празен.

Ондин почака малко, после се върна в салона. Седна на писалището на Уоруик, твърдо решена да чака съпруга си, дори ако той се върнеше чак на разсъмване.

И наистина, когато Уоруик се върна у дома, вече се зазоряваше. Жена му го посрещна с искрящи от гняв очи. Той я погледна с искрено учудване.

— Заради мен ли останахте толкова дълго будна, мадам? На какво дължа тази чест?

— Трябва да поговорим.

— И за какво?

— Снощи ме поздравиха като бъдеща майка, но аз съм съвсем сигурна, че не нося дете под сърцето си. Ще бъдете ли така любезен да ми обясните защо излъгахте?

Уоруик посегна към бутилката с уиски, която стоеше на писалището, отпи голяма глътка и я остави.

— Какво отговорихте на Матилда?