Хедър Греъм - Ондин

— Аз отдавна съм се усъмнила в него — подхвърли нехайно Ондин и бе наказана с унищожителен поглед.

— Трябва да ви дам още едно специално указание, графиньо. За съжаление съм в много лоши отношения със съседа си, лорд Хардгрейв. Мислете затова, когато се срещнем. Най-добре не се мяркайте пред очите му, ако не съм близо до вас. Нямам му доверие, нали разбирате? Не желая да оставате насаме с него, ясен ли съм?

— Да, милорд.

Уоруик отметна завеската на прозорчето.

— Ето че пристигнахме. Това е Чатъм Менър.

Любопитна, Ондин се наведе навън. Две входни алеи се виеха през добре поддържани градини. На мястото, където се сливаха, се издигаше величествена каменна къща с дъговидни прозорци и множество кули. На изток се простираше гъста гора, на запад смарагдовозелени пасища. А на север се синееха планини. Господарската къща изглеждаше разкошна и елегантна като кралски палат.

Изведнъж Ондин се разтрепери. Макар че залязващото слънце позлатяваше прозорците, тя откри зад стъклата заплашителен мрак и се запита какво ли крият мрачните сенки. Ставам смешна, каза си недоволно тя. Къщата е прекрасна, достоен дом за един граф, който разполага с пари и влияние в двора. А най-важното беше, че й предстоеше да живее далеч на север. Тук щеше да разполага с достатъчно време да реши собствения си проблем и да подготви отмъщението си.

Пръстите на Уоруик се вплетоха в нейните и когато го погледна, тя откри в златистокафявите очи злобни искри.

— Най-после сме си у дома, графиньо. От този миг нататък ще изпълнявате задълженията си и ще играете ролята на любеща съпруга.

От двете страни на мраморните стълби стояха на стража каменни дракони. Ондин ги гледаше смаяно, докато Уоруик даваше указания на Джейк относно багажа. Забързаният дребосък скоро изчезна зад каретата. В горния край на представителното стълбище се отвори двойна врата и от нея излезе висока, стройна жена, облечена в строга, безвкусна сива рокля. Сигурно беше около шестдесетгодишна. Черната й коса бе прошарена. Блестящите зелени очи загатваха за мината хубост.

Жената стоеше гордо изправена, лицето й беше хладно и затворено. Ондин усети известна неловкост. Маскарадът започваше и тази строга, изпълнена с достойнство жена щеше да я подложи на първия изпит.

— Милорд Чатъм! Добре дошъл у дома! — Усмивка разведри сериозното лице на жената и успокои малко Ондин. Може би страхът й беше неоснователен.

Уоруик отговори сърдечно на поздрава.

— Матилда! — Той поведе Ондин по стъпалата и стисна силно ръката й, за да й напомни за ролята, която трябваше да играе.

Икономката я погледна любопитно и направи реверанс.

— Не ви очаквах толкова скоро, милорд, и нямах представа, че водите гост…

— Това не е гост, Матилда. Това е жена ми, лейди Ондин.

Дори ако едно от каменните същества в подножието на стълбата беше оживяло и се беше втурнало в къщата, жената нямаше да бъде по-учудена. Дъхът спря в гърлото й.

— Вашата… жена?

— Точно така. И доста дълго е седяла в каретата.

— О, простете! — Матилда се поклони пред Ондин. — Моля, графиньо, последвайте ме… — Тя влезе в голямата мраморна зала и посочи към широката, извита стълба. — Зад стълбището се намират трапезарията и старият кабинет, милейди — обясни през рамо тя. Говореше доста бързо — вероятно за да скрие смущението си. — Горе са частните покои. Семейството се храни в западното крило, където са стаите и на сър Джъстин. Графът живее в източното крило, а слугите са на втория етаж. Ако желаете да извършите някакви промени, милейди…

— Разбира се, че не, Матилда. По всичко личи, че домакинството се води безупречно. — Ондин се огледа с възхищение. След цяла година, прекарана в бягство, бедност и мръсотия, най-после щеше да заживее отново в лукс. И за всичко това трябваше да благодари на лорд Чатъм. Поддаде се на внезапния си импулс и реши да го ощастливи с едно наистина майсторско артистично изпълнение. Спря на първата площадка на стълбището и се взря към полутъмния коридор, където висяха портрети на предците.

— Тук е наистина прекрасно! — въздъхна тя, надигна се на пръсти и нежно целуна по бузата стъписания Уоруик. — О, скъпи, ти изобщо не ми каза, че притежаваш такава великолепна къща…

Забелязала смаяното му изражение, тя сведе бързо глава, за да скрие усмивката си. После пристъпи към портрета на един белокос джентълмен на средна възраст, който много приличаше на съпруга й.