Хедър Греъм - Ондин

Без да отговори, Ондин погледна ръката му, която стискаше болезнено китката й. Мъжът я пусна така внезапно, че тя политна към стената и удари гърба си.

— По дяволите, какво да ви правя! — промърмори гневно лордът.

— Все ми е едно, милорд! — изсъска вбесено тя. — Не можете да ми сторите нищо, което да се сравни с Нюгейт, с глада и жаждата, с убийствата и побоищата… — Очите й се напълниха със сълзи. Гордостта беше единственото й оръжие. — Набийте ме, обесете ме, оставете ме да умра от глад — какво ме е грижа!

Мъжът направи крачка напред и тя съжали веднага за необмислените си думи. Дали щеше да приеме някое от предложенията й? И да ги приведе в изпълнение?

Уоруик я хвана за лакътя, достатъчно здраво, но не болезнено.

— Нищо няма да ви сторя, но ще ми обещаете да не бягате. Забравете тази мисъл. Сега обаче съм уморен и ще отидем да си легнем. — Той я изведе навън. Двамата прекосиха мълчаливо двора и влязоха през задната врата на таверната.

Докато се изкачваха по стълбата, сърцето на Ондин биеше като лудо.

— Милорд… — прошепна измъчено тя и се обърна към нея.

— Вървете, милейди.

Коленете й омекнаха и тя едва изкачи стъпалата. Спря като замаяна пред вратата на стаята си. Мъжът я блъсна през прага, после я последва и зарези вратата.

Трепереща от нерви, младата жена застана пред прозореца. Графът приседна на края на леглото, за да си събуе ботушите. После свали ризата си. Ондин разглеждаше крадешком мускулестите му гърди и могъщите рамене. Този мъж беше с телосложение на борец и очевидно умееше да си служи и с най-тежките оръжия. Гладката му кожа блестеше на лунната светлина. По някое време Уоруик се обърна към нея, забеляза вторачения й поглед и се усмихна. Изправи се, отиде при нея и започна сръчно да развързва корсажа й.

— Сигурен съм, че и вие сте уморена — проговори тихо той и издърпа гълъбовосинята рокля през главата й. Стресната до смърт, Ондин закри с ръце гърдите си и извика възмутено. Без да обръща внимание на протестите й, лордът свали дантелената фуста и я остави само по тънката копринена риза. Той беше неин съпруг и имаше право да упражни властта си над нея. Жадните му ръце скоро щяха да се плъзнат по тялото й…

— Моля ви! Аз… — Чувстваше се толкова гола, толкова лесно ранима.

Мъжът се изсмя безрадостно. Отстъпи назад и се поклони.

— Нищо не заплашва добродетелта ви, мадам. Искам от вас само да играете добре ролята на графиня и вече съм склонен да мисля, че сте много подходяща за нея. Лека нощ. — Той въздъхна уморено, обърна й гръб и се изтегна на широкото легло.

Ондин го гледаше невярващо.

— И това е… всичко? Нищо повече ли няма да искате от мен?

— Никога няма да ви натрапя нежностите си — отговори той и се прозя. — За Бога, няма ли най-после да спим?

Ондин направи няколко колебливи крачки към леглото.

— Аз трябва да легна до вас, така ли?

— Легнете, където искате — на пода, на леглото, ако желаете, рейте се дори във въздуха, само ме оставете да поспя.

Не знаейки как да постъпи, Ондин приседна на края на леглото и се загледа в голия му гръб. След малко легна до него, напрегната и уплашена, готова да скочи и при най-малкото му движение.

Но мъжът до нея не помръдваше. След малко се чу равномерното му, дълбоко дишане. Постепенно напрегнатите й мускули се отпуснаха и тя затвори очи.

Той беше неин съпруг. Спаси я от бесилката, а сега не искаше нищо от нея. Е, добре, тя щеше да изиграе ролята на негова графиня, и то много добре. Може би новото й положение щеше да се окаже много по-благоприятно за замисленото отмъщение.

На устните й заигра усмивка. Може би лорд Чатъм щеше да й помогне, макар и без да се наложи да му разкрива тайната си.

Ярките слънчеви лъчи нахлуха свободно през прозореца, който Уоруик беше забравил да затвори снощи, и скоро го събудиха. Той измърмори нещо не особено прилично и закри очите си с ръце, после изведнъж се стресна. До него спеше жена. Отдръпнала се в другия край на леглото, тя се беше свила на кълбо и дишаше дълбоко и равномерно. Ярката светлина, изглежда, не й пречеше.

Облегнат на лакът, Уоруик разглеждаше разкошната медноцветна коса и вдъхваше дълбоко уханието на розов сапун. Слънцето запалваше в косата й огнени искри. Копринените къдрици обрамчваха безупречно лице с меко извита уста, пълна долна устна, която загатваше за скрита чувственост, високи скули и съвършени вежди. Погледът му беше пълен с учудване. Още в Тайбърн му беше направило впечатление, че тази жена изглежда необичайно, но едва сега осъзна пленяващата й красота. Тънката завивка покриваше само добре оформените дълги крака, под ризата се очертаваха високи, пълни гърди с розови зърна, които сякаш го канеха да ги помилва…