Хедър Греъм - Ондин

Ондин кимна замаяно. Колко ли лица имаше този човек? Очарователен прелъстител, влюбен в себе си, твърд като стомана, и в същото време чувствителен джентълмен, който я бе прегърнал, за да й спести гледката на бесилката… Кое ли беше истинското му лице?

— Значи, Джъстин е брат ми — повтори сърдито той. — Клинтън се грижи за земите ни, Матилда води домакинството. Много е усърдна. Ако следвате съветите й, няма да ви е трудно да играете ролята на аристократка. Всички прислужници са отдавна при мен, моят дом е и техен. Разбира се, аз съм неоспоримият господар, но всеки, който живее на моя земя, има право да се отнасят с него човешки. Разбирате ли ме?

Ондин едва устоя на изкушението да дръпне чинията си и да я запрати в лицето му. Какво си въобразяваше този нахалник? Тя беше управлявала много по-голям дом от неговата къщурка в нецивилизования север!

Отговорът й прозвуча невинно:

— Скъпи лорд Чатъм, бъдете уверен, че няма да допусна вулгарни изблици на гняв, нито ще се нахвърля да бия прислугата ви — ако това е, на което искахте да ме научите.

Ядосан още повече, мъжът се наведе към нея.

— Трябва да се научите да държите езика си зад зъбите, мадам.

Тя издържа на погледа му известно време, после сведе глава и скри ръце под полите си. Трябваше да се преструва на покорна, за да не събуди подозренията му.

— Простете ми и бъдете милостив. Когато Джейк ме свали от бесилката, каза, че ще се омъжа за дракон. Вие ли сте този дракон, милорд Чатъм?

— На герба ми е изобразено митическо същество, което е кръстоска между лъв и дракон. Нищо друго не се крие зад това описание. Твърди се, че преди много години тези животни кръстосвали горите ни, за да защитават саксонците от норманите — и верните на краля от гнева на Кромуел. За съжаление досега не съм срещнал нито едно.

— А когато носите бронята си, украсена с този герб, превръщате ли се в такова животно, сър?

— Ние сме само онова, за което ни смятат, нали?

— Така изглежда. Има ли хора, които ви смятат за див звяр?

— Как мога да знам това?

Ондин посегна към чашата си, завъртя я между пръстите и, после погледна Чатъм е присвити очи, сякаш разсъждаваше усилено.

— О, милорд, струва ми се, че много ясно си представям в кои моменти се превръщате в див звяр.

— Дивите зверове могат да бъдат опитомени. Впрочем, в присъствие на други хора трябва да ме наричате Уоруик. — Пръстите му се плъзнаха по косата й и кожата й пламна. — Вие сте наистина твърде красива за обикновена гражданка — допълни тихо той.

Възмутена, Ондин отблъсна ръката му.

— Нима гражданките са грозни, лорд Чатъм?

— Не. Не исках да ви засегна. Само да подчертая, че чертите ви могат да се мерят с лицата на най-красивите аристократки в тази страна. Нахранихте ли се вече?

— Да.

— Тогава е време да се оттеглим. Идването ни в таверната изпълни своята цел. Скоро ще се заговори, че съм вечерял тук с новата си съпруга и че тя е лейди, която заслужава напълно високата титла. Вашето минало ще си остане наша тайна, а Джейк няма да каже никому думичка. Денят беше дълъг и аз съм много уморен. Вероятно и вие копнеете за чисто, меко легло.

За леглото, което щеше да сподели с него?

— Само още един въпрос, сър. Защо се оженихте за мен? Аз съм една най-обикновена крадла, нали? Моля ви, не казвайте още веднъж, че имате нужда от жена. Можехте да си изберете, която поискате.

— Беше ми омръзнало постоянно да ми натякват, че е крайно време да се оженя отново. И не желаех да се свържа с някоя контеса, която непрекъснато щеше да увисва на шията ми и ще настоявала знае как прекарвам времето си. Затова предпочетох да си взема невеста от бесилката. Спасих ви живота, а на себе си осигурих спокойствие и ще мога да живея, както си искам. Достатъчно ли ви е това обяснение? — попита хладно той.

— Вероятно ще трябва да се задоволя с него, след като не желаете да ми кажете нищо повече.

— Ставате ли, милейди?

Тя вдигна плахо поглед и устните й затрепериха.

— Скъпи лорд Чатъм, позволете ми да остана сама, поне за известно време. Имам нужда от това.

— Какво? — Мъжът я погледна и се намръщи недоволно.

— Искам само да подредя мислите си…

— Това не е нужно — прекъсна я сърдито той.

— Моля ви се! — Тя се покашля смутено. — Някои прости потребности…

— Е, добре — въздъхна той. — Вървете, но побързайте. Ще чакам тук.

Ондин му се усмихна с благодарност и бързо излезе от стаята. Мъжът приседна до масата и се загледа учудено след нея.