Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Не се подигравайте с годеника си!

— Ах, Делън. Разбира се, че не се съмнявам в силата и умението ви. Играх подло и… нечестно.

— Е, това звучи вече по-добре — усмихна се той доволно и я притегли към себе си.

Фалън нежно погали брадясалото му лице.

— Радвам се, че ви виждам отново. Искам да знаете, че ми липсвахте.

— Вие изобщо не можете да си представите моите мъки, любима. Сега обаче трябва да ида при баща ви. Ще се видим ли на вечеря?

Фалън кимна и на сбогуване той я целуна по върха на носа. После се обърна към Фабиони и го освободи, тъй като се бе поуморила. Ненадейно зад гърба й прозвуча плътен мъжки глас.

— Благородната госпожица не само, че прелъстява малчугани с жълто около човката, ами се и бие с тях. Дали ще посмеете да изпробвате силите си и срещу зрял мъж, дъще на Харалд?

Тя се извъртя рязко и погледът й се спря на Аларик, който стоеше разкрачен и се подпираше на меча си. В сивите му очи се четеше сарказъм.

— Не ме ли лъжат очите? Какво прави един нормански глупак на английска земя? Разбира се, никога не съм се съмнявала във вашето и на вашия дук безсрамие, но не вярвам да сте дошли тук, за да завоювате сам цялата страна за Уилям, нали?

— А ако е така, вие ще я защищавате ли?

— Разбира се, милорд. Ако се наложи, с радост ще защищавам своя крал и родината си срещу всеки, който храни зли помисли.

— Идвам с мир — увери я Аларик в мига, в който тя зае бойна стойка с меч в ръка.

— Никога досега норманин не е идвал тук с мирни намерения — заяви тя наперено.

Аларик се усмихна и вдигна оръжието си.

Противната му самоувереност накара кръвта й да кипне. Трябваше да го победи на всяка цена. За разлика от Делън обаче, Аларик действително бе зрял мъж и много опитен войн.

Двамата започнаха бавно да се обикалят, остриетата им се срещнаха и тя усети вибрации в ръката си. Безмилостно, удар след удар, той я постави натясно.

— Предавате ли се, госпожице? — попита Аларик с иронична усмивка.

— Не, никога. Представяте ли си, дъщерята на английския крал да се предаде на някакъв си норманин? Не, сър, не се предавам.

— Значи, не се предавате, така ли?

Тя се дръпна уплашена назад. Острието на меча му разпори кожените й доспехи и ризата под тях като не остави дори и драскотина по кожата.

Тя извика ядосано и се нахвърли вбесена върху него.

— Гневът е лош съветник, госпожице. Не бива да губите контрол над чувствата си, защото в противен случай загивате.

— А вие не бива да се биете нечестно.

— На бойното поле мъжете се бият, за да убиват и да не бъдат убивани. Какво общо има това с думите „честно“ или „нечестно“?

За да отбива ударите му, тя бе принудена да използва и двете си ръце. Продължи да се бие с разголени гърди. Видът им очевидно му доставяше голямо удоволствие, но той не позволи да разсеят вниманието му. Тя постоянно трябваше да парира честите му удари. Останала без дъх, осъзна, че не може да издържи повече. Внезапно погледна през рамо и изписка.

— Татко, недей! Той не иска да ме убие. Това е само игра.

Аларик се съсредоточи незабавно върху новия противник, който всъщност не съществуваше. Забеляза твърде бързо грешката си, но Фалън вече бе опряла острието на меча си в гърлото му и се усмихна сладко-сладко.

— А кой приказваше за честност, а? — попита той вбесен.

— На бойното поле такива думи не важат, сър. Не бяхте ли вие, който преди малко ми обяснява това правило?

Изражението на очите му не издаваше какво чувства в момента, а Фалън не можеше да сдържи триумфа си. За съжаление тя разбра твърде късно, че радостта й е преждевременна. Защото той се възползва от отпускането й, дръпна се назад, замахна и изби оръжието от ръката й. После скочи върху нея и я събори. Тялото му я притисна към земята и по устните му заигра иронична усмивка. Стана подчертано нехайно и я изправи на крака.

— Ще трябва да се преоблечете веднага, милейди.

При тези думи тя осъзна, че стои пред него с разголени гърди. Гъста руменина покри лицето й и тя изпищя. Замахна и му зашлеви звучен шамар. Вторачи се страхливо в лицето му, по което ясно личаха следите от пръстите й. За нейна изненада той само се поклони.

— За мен беше удоволствие. Както винаги.

Напълно объркана, тя проследи с поглед как се отдалечава с широки крачки. Защо ли беше дошъл в Англия?

Омразата й отново пламна. Самоувереността му буквално я разяри.

— Да го вземе дяволът дано — извика тя от все сърце.

За съжаление пожеланието й не се изпълни и по време на вечерята се наложи да седи до него. Делън пък бе в долния край на масата и я наблюдаваше внимателно. Харалд и Аларик водеха сериозен разговор и гласовете им издаваха, че развитието на събитията ги огорчава дълбоко.