Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

Фалън се сгуши в него.

— Татко, обичам ви повече от всичко на света.

— А как стоят нещата с младия Делън? — подкачи я той. — Той ме извести, че тази вечер се каните да ми кажете нещо.

— Така е, татко.

— Той харесва ли ти?

— Съгласни сте с избора ми, нали? Смятате ли, че той е подходящият съпруг за мен?

— Твоят Делън безспорно притежава много качества. Трябва да призная обаче, че понякога съм си мислил да те омъжа по-изгодно. Но, разбира се, какво може да се очаква от стар егоист като мен — все искам да си наблизо. Съществува само още един мъж, който бих искал да е до мен, защото е по-силен от теб. Боя се, че много бързо ще му видиш сметката на клетия Делън.

— Татко!

— Няма никакво съмнение, той е дружелюбен, учтив и смел мъж и тази вечер ще поиска от мен ръката ти. Но и аз имам една молба към вас — искам да почакате още една година. Съгласна ли си?

Разочарованието й не бе прекомерно. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, бе й все едно дали ще чака още една година или не. Знаеше обаче, че Делън гръмко ще недоволства от съдбата, но накрая щеше да се подчини.

— Да, татко — отвърна тя и го целуна.

Въпреки лошото време денят премина чудесно, тъй като кралят — по изключение в добро настроение — одобри годежа и даде благословията си на младите. Дори и празничният банкет премина без всякакви произшествия.

Но на следващия ден Едуард не можа да присъства на освещаването на своята църква, тъй като през нощта се почувства зле. Изминаха няколко дни, но състоянието му не се подобри. Лекарите се принудиха да съобщят на първенците в кралството, че Едуард е на смъртно ложе.

Съпругата на краля прекарваше по-голямата част от времето до леглото му. Когато не бе зает с дискусиите около наследството на Едуард, Харалд също посещаваше болния.

Проблемът за наследника бе разбунил духовете в Съвета на великите. Пряк наследник бе Едгар Ателинг, но той беше все още твърде млад, за да управлява страната с достатъчно здрава ръка. Скандинавските крале също имаха претенции върху трона, но фактът, че са чужденци намаляваше шансовете им. Споменаваха се и имената на Харалд и намиращият се в изгнание Тостиг. И накрая Уилям от Нормандия, който обаче също бе чужденец и за мнозинството англичани беше по-омразен дори и от северняците.

В стаята на болния седяха Фалън, кралицата и Робърт Фиц Уимарк със законната си съпруга. Харалд, току-що пристигнал от поредното обсъждане, попита шепнешком сестра си за състоянието на краля. Тя само поклати тъжно глава.

Фалън последва баща си навън. Той се облегна изнемощял на стената и каза примирено:

— Направих опит… Вярвам, че Едуард наистина е обещал трона на Уилям и затова си казах мнението съвсем ясно. Но англичаните отхвърлят категорично неговата кандидатура. Ех, да можеше кралят да дойде в съзнание, за да изрази последната си воля.

— Татко, знам, че норманите ви принудиха насила да дадете това обещание. Ако не им бяхте обещали, щяхме и досега да сме техни пленници като клетия Улфнот. Не бива да сте лоялен спрямо човек като Уилям!

— Може би кралят все пак ще се произнесе… колко по-лесен би бил изборът, ако той съобщи решението си.

На четвърти януари Едуард най-сетне дойде в съзнание. Отначало той обиколи с поглед събраните край него графове, сюзерени, свещенослужители и близки родственици, след което започна да говори. В началото гласът му потрепери, но постепенно укрепна.

— Присъни ми се сън, приятели мои. Разхождах се дълго с двама монаси, които познавам от Нормандия. Сега и двамата са покойници. Та както казах, разхождахме се дълго, монасите и аз.

Защо не споменаваше името на наследника си? Какво целеше като разправяше съня си? Всеки в стаята си задаваше тези въпроси, но никой не посмя да го прекъсне.

— Бог е прокълнал страната ни, защото всички до един сме грешници. Една година след смъртта ми Англия ще потрепери и застене от ужаси и насилия, защото ще я връхлетят демони и ще я опожарят. Всемилостивият бог ще сложи край на кръвопролитията едва тогава, когато зеленото дърво, разцепено на две от светкавица, отново се срасне, пусне листа и роди плод.

Присъстващите мълчаха, тъй като Едуард бе известен със способността си да предсказва бъдещето. Единствен епископът на Кентърбъри измърмори, че кралят бълнува.

— Не скърбете за мен — продължи умиращият. — Молете се за душата ми, защото съвсем скоро бог ще ме прибере.

В очите на Фалън проблеснаха сълзи, а кралицата изхълца високо и хвана ръката на съпруга си.