Хедър Греъм - Дъщерята на огъня

— Едуард е капризен и непостоянен човек. Ако му хрумне, може и кучето си да короняса — изрече тя с презрение.

Аларик се загледа в нея. Чувствата му бяха раздвоени. Не знаеше какво точно изпитва към тази жена — омраза или възхищение заради неистовата й гордост. Що за човек беше тя — отракано женче или пък крехка девойка? Но всъщност тези въпроси изобщо не го интересуваха, тъй като я желаеше противно на всякакъв разум.

— Уилям е само един жалък егоист, който не се спира пред нищо — продължи тя с горчивина в гласа. — Ето, иска дори да ожени баща ми за едно дете!

— А, такава била, значи, работата. Сега стана ли ви ясно, че и вие сте незаконородена. Точно като дука и мен. В поведението на баща ви няма нищо осъдително. Дори и английските закони му дават право. Просто е наранена гордостта ви и нищо повече.

Тя се нахвърли като фурия върху му и ноктите й се забиха дълбоко в голата кожа над кръста му. Изненадан, той изпусна меха с виното, който тъкмо надигаше.

— Фалън!

Беше толкова разярен, че гласът му отказа да го послуша. Сграбчи я за раменете, извъртя я към себе си, запокити я брутално върху одъра и я притисна с крак.

— Престанете веднага, Фалън! С мен не можете да се справите.

Тя се опита да стане, но ризата се свлече от раменете й.

Гърдите й се надигаха и спадаха, голият й крак докосваше коляното му, а нейното лице бе тъй близо до неговото, че долавяше дори и дъха й. Той я пусна, но Фалън не помръдваше. Тогава Аларик впи жадно устни в нейните, мускулестото му тяло я притисна здраво, опитните му ръце се плъзнаха по нейните разголени гърди. Тя не помръдна и когато езикът му премина по наедрелите зърна на гърдите, тя само изписка тихо и изплашено.

Ненадейно обаче той се отдръпна, блъсна я ядосан и отново й облече ризата. С един скок тя се намери на крака и разтреперана навлече изсъхналата рокля.

— Трябваше да ви пробода с кинжала — извика тя най-искрено.

При тези думи Аларик се разсмя. А Фалън сграбчи някакво старо, ръждясало котле и го хвърли по него. Той обаче приклекна пъргаво и необикновеното оръжие прелетя над главата му. После се изправи. Ядът му отлетя, взе ръката й в своята и я поднесе към устните си.

— Дали да не сключим мир? — попита той тихо. — Дъждът вече спря. Крайно време е да се прибираме.

— Добре. Да сключим мир — прошепна тя. — Временно.

Есента на 1065-та година бе изключително слънчева и топла. Фалън седеше върху наметалото си, разстлано на меката трева и наблюдаваше работниците, които довършваха новата църква на краля. И за да се различава от църквата „Свети Павел“, нарекоха новата Уестминстър. Баща й бе претрупан с работа и остана на остров Торни, а кралят ловуваше някъде заедно с чичо й Тостиг.

— Тази сграда ще стане истинско произведение на изкуството, не мислите ли? — обади се седящият до нея Делън.

Фалън дари младия мъж с прелестна усмивка. Хубавите му сини очи я гледаха възхитено и влюбено. Косата и брадата му с цвят на мед проблясваха на слънцето.

Фалън се протегна мързеливо като доволна котка на припек и кимна с притворени очи. Делън се възползва от изгодния момент и бързо и срамежливо я целуна по устните. Тя пък игриво започна да скубе брадата му.

— Внимавайте, сър, баща ми може да ви види от двореца. Сигурно седи сега на някоя маса, а прозорците на кабинета му…

— … а по какъв начин ще ни види от всичките тези кестенови дървета? — прекъсна я Делън през смях. — По-скоро съм склонен да мисля, че преднамерено няма да гледа насам. Вероятно е учуден от търпението, с което приемам постоянното отлагане на нашата сватба. Вие също никак не ме окуражавате… някой път се държите мило като ангел, а друг път се заяждате без повод и сте хладна и неприветлива.

— Не е вярно — разсмя се Фалън. — Та нали ви обичам.

Този път Делън я целуна по-смело. Тя обгърна врата му с ръце и се притисна към него. В жилите му течеше смесена кралска датска и благородническа английска кръв. Той бе хубав, млад, амбициозен и я обичаше искрено и нежно. Приемаше капризите й и неочакваните пристъпи на гняв, без да я нагрубява. Бе пътувал много и го познаваха като истински образован английски благородник. Макар че го харесваше много, баща й се колебаеше дали да му я даде за жена. Макар че бе убедена в любовта си към него и се чувстваше добре в негово присъствие, тя също изпитваше колебания.

Тя самата не можеше да си даде точна сметка на какво се дължи тази неувереност. Ценеше го, но не изпитваше трепет, когато се целуваха. Вътрешно копнееше за онази възбуда, която изпита в обятията на Аларик.