Хедър Греъм - Триумф

Тия сложи пътната си чанта на леглото и се огледа набързо, за да прецени от кои вещи ще се нуждае най-много. На първо място сапун. Свещи, кибрит, чисто долно бельо, чорапи, както и изпраните блузи, закърпени от прислужничките на Мери, които вече бяха напуснали къщата. Запита се колко ли от тях ще останат с Мери и Брент и колко ще избягат панически от настъпващите янки.

Сгъна чорапите си и ги сложи в чантата. После спря, изпълнена със странното чувство, че някой я наблюдава.

Обърна се към вратата и застина. Тейлър се бе изправил на прага, изпълвайки цялата рамка. Докато се взираше в него, устата й пресъхна, а краката й се подкосиха. Той свали шапката си и влезе. Наля си чаша коняк от полупразната гарафа на малката масичка и отиде до камината.

— Здравейте, госпожо Дъглас. Къде заминавате?

— Какво правиш тук? — отвърна тя с въпрос. — Нали беше пленник в онази ферма?

— Реших, че съм прекалил с гостоприемството на любезните си домакини — ухили се той. — Очевидно моите пазачи споделяха това мое чувство и затова ме изпратиха в Андерсънвил. Място, което си е спечелило много лоша слава, затова реших да не отивам там. Размяната на пленници, която ми обеща Брент, така и не се състоя.

— Избягал си от фермата?

— Не. Вече бяхме на път, когато Иън и Джеси Халстън — познаваш го, той се ожени за Сидни — пристигнаха, за да ме спасят, но аз вече се бях освободил.

— Колко удобно — насмешливо подхвърли Тия, като се опитваше да не обръща внимание на учестеното биене на сърцето си.

Тейлър се бе върнал!

Но какво бе станало с онзи войник, който я чакаше край оградата? Дали продължаваше да наблюдава къщата с намерението да залови Тейлър?

— Липсваше ми. Тия.

— Ами… — смотолеви тя и едва сега откри колко неуверено и колебливо може да звучи гласът й в мигове на притеснение. — Тъкмо се готвех да тръгна.

— Но както виждам, все още не си тръгнала — спокойно отбеляза той.

Тя поклати глава. Устните й бяха пресъхнали.

— Не, ще те изчакам. Не исках да бъда чак толкова неблагодарна и невежлива, каквато бях при последната ни среща, Тейлър. Само се опитвах да ти дам възможност да осъзнаеш, че аз далеч не съм такава, каквато ти искаш да бъда.

— Доста е странно, защото в момента ти си именно такава, каквато искам да бъдеш.

— Тейлър, вече ти обясних, че…

— Аз също ти обясних. Ти се обвърза с мен. За цял живот. И сега искаш да се отречеш от това? Съжалявам, но вече е късно.

— Само че ти ме принуди да се съглася. А сега можеш да получиш развод.

— Ела тук, Тия. — Той остави празната си чаша на полицата над камината.

— Тейлър…

Тя се отдръпна неспокойно назад, търсейки погледа му. Стомахът й се сви. Как само я гледаше… Тя затвори очи и стисна зъби. Защо се страхуваше от Тейлър? Много добре знаеше към какво се стреми той. Не вярваше, че Тейлър в момента е кой знае колко загрижен дали тя го иска, или не.

Не, тя не се боеше от Тейлър. Много повече я измъчваше това, което самата тя изпитваше — тръпки я побиваха само като го погледнеше. Сведе очи, за да не го гледа в лицето, ала й това не й помогна, защото погледът й попадна върху ръцете му, върху дългите му чувствени пръсти и веднага си припомни как я бяха галили същите тези ръце. Копнежът, който я връхлетя като ураган, стана неудържим, когато той се приближи съвсем плътно до нея, когато долавяше топлината, излъчвана от тялото му…

— Тейлър, аз въобще не заслужавам да ми обръщаш внимание. Цялата работа е в това, че не искам да имам деца. Нагледах се на умиращи деца. Не искам да преживея това, което сполетя техните злочести родители.

Той я хвана за раменете и силно я раздруса, за да я накара най-сетне да млъкне.

— Млъкни, Тия! Всички ние плащаме за това, което сме сторили. Животът е игра, в която всички ние сме само играчи. Да, има и загуби, да, понякога се налага да понасяме много страдания. Мога ли да ти обещая, че никога няма да видиш как детето ти умира? Че никога повече няма да преживеем трагедия, дори и когато войната свърши? Не, любов моя, в живота няма гаранции, никакви. Но да бъда проклет, ако остана да гледам спокойно как ти рискуваш живота си отново и отново…

— Тейлър, недей…

— Ще трябва да се справиш с живота, Тия. Това е единственият изход.

— Но аз не го искам! — извика тя, изскубна се от ръцете му и отстъпи назад. — Не искам теб, не искам всичко това! Случилото се беше просто една случайност, глупава случайност и аз ти казах колко много съжалявам и че съм ти дълбоко благодарна и ти давам свободата.