Хедър Греъм - Триумф

Но всичко това малко интересуваше Тия. Не можеше да се отърси от образа на красивото малко момиченце, което бе умряло. Не можеше да забрави начина, по който фотографът бе нагласил мъртвото дете, за да направи снимката. Спомени. Спомени, които щяха да я преследват, докато е жива.

Тя остави Риса и Алайна да се заемат с приготовленията за пътуването й, които доста поспориха за маршрута й, как и кога да пътува. Във всички случаи Тия нямаше голям избор — налагаше се да пътува, докато наоколо се водеше война и когато не можеше да разчита на ничия помощ. Снахите й и Риса приличаха на три загрижени за пиленцата си квачки. Те потеглиха от Сейнт Огъстин заедно с нея и я придружиха на юг до мястото, където щеше да се качи на кораба, който да я преведе през блокадата. Увериха се, че капитанът е почтен мъж, а той им гарантира, че ще се грижи за Тия.

Капитан Ларсон бе любезен, дребен мъж със загрубяло лице, посветил се изцяло на каузата на Юга. Тия се хранеше в каютата му и по време на обедите и вечерите той говореше с любов за двете си малки дъщери, както и за съпругата си, която бе умряла по време на раждане. Споделяше с нея колко много презира мъжете, които се смятат за бунтовници, но преминават блокадата единствено заради чистата печалба. Те нанасяли на Юга много по-тежки щети, отколкото самите янки.

Тъй като Чарлстън бе под тежък обстрел, капитанът реши, че ще е по-добре да я отведе до Уилмингтън. Според него пътуването по море не бе безопасно за една жена, макар че вече изобщо нямаше безопасен начин да се пътува през Юга.

Случи се така, че Тия можа да слезе от кораба в Северна Каролина, точно до границата с Вирджиния. Капитан Ларсон получи съобщение от свръзката си в пристанището, че Брент е уредил да я придружат до болницата в покрайнините на Ричмънд, където той работеше. Сърцето я заболя, когато се запозна с двамата мъже, които щяха да я отведат при братовчед й — те бяха толкова слаби, а униформите им бяха избелели и изпокъсани. И двамата бяха ранени и още не се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат на фронта, ала въпреки това с готовност се бяха съгласили да придружават и защитават една жена, която би могла да бъде нападната по пътя от дезертьори или янки. И двамата й спътници бяха много любезни, възпитани и решени да й осигурят поне удобно легло за през нощта. Първата си вечер младата жена прекара в малка, но все още действаща плантация, която заради отдалеченото си местоположение бе избегнала опустошителните набези на янките. Стопанката й бе съпруга на лейтенант, който бе познавал Иън преди войната. Жената смяташе, че сега Тия мрази брат си.

Освен това Тия много внимаваше да не се изтърве, че е омъжена за янки. Домакиня, която бе фанатично предана на каузата на Юга, като нищо можеше да я изхвърли от дома си. За щастие жената, изглежда, вярваше, че братовчед й Джеръм е едва ли не най-големият герой на Юга.

Малката група потегли рано на следващата сутрин. Яздеха спокойно, но когато чуваха други конници, се стараеха да ги избягват. Сержант Брустър, по-възрастният от двамата й придружители, се опасяваше да не попаднат на някоя разузнавателна група на янките. Но в градовете се осмеляваха да се движат по главните пътища. Освен това имаха възможност да си купуват храна, а някои места, покрай които минаваха, сякаш въобще не бяха засегнати от войната. Хората тук твърдяха, че Югът, разбира се, ще спечели войната и макар че Европа е отказала да признае тяхното правителство, това доказва само собственото й късогледство. Според тях Югът никога нямаше да бъде победен. Духът на местните жители си оставаше все тъй висок както в първите месеци след началото на Гражданската война.

Дори се надяваха армията на Конфедерацията да спечели всички предстоящи сражения.

Тия не можеше да прецени дали тези надежди бяха оправдани. Изтощените, измършавели войници, които я придружаваха в пътуването й, никак не изглеждаха убедени в победата. На всичкото отгоре хранителните продукти бяха поскъпнали неимоверно, понеже отчаяно не достигаха за изхранването на населението.

Втората нощ Тия прекара в един хотел на петдесетина километра южно от града. На следващата сутрин се събуди от силно чукане на вратата. Скочи от леглото по нощница, не успяла да си отпочине от продължителната езда.

— Кой е?

— Аз съм, Тия, Брент.

— Брент!

Без да се съобразява, че не е благоприлично облечена, тя се спусна да отвори вратата, радостна да види братовчед си. Обви ръце около врата му и силно го прегърна. Брент изглеждаше добре. Той беше истински Маккензи, висок и тъмен, чертите на лицето му издаваха наследството на семинолите, но по очите и червеникавите кичури в косата приличаше на майка си. Беше слаб и строен, както всички мъже от Юга, но от него се излъчваше надежда — нещо, което напоследък се срещаше много рядко.