Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Рианон!

Младата жена извика уплашено, обърна се и отново се потопи във водата. Някой беше произнесъл името й — остро, със загрижен тон. Стисна здраво зъби и се помоли да не е Ерик. Точно тук ли трябваше да я намери. Но веднага се отпусна, защото беше разпознала гласа на Роуан.

— Рианон!

— Тук съм! — обади се с тракащи зъби тя.

В този миг Роуан излезе иззад дъба. Беше на кон и изглеждаше толкова млад. В този миг Рианон се почувства години по-стара от него. Той все още е младеж, каза си горчиво тя, но аз вече не съм момиче, аз съм жена. Роуан скочи от коня и се затича към нея, но спря засрамено, като видя разпръснатите по брега дрехи. Смутено й подвикна нещо, грабна наметката й, разпери я и застана на брега на потока, подканвайки я да излезе.

Рианон се изправи и тръгна към него. Не можеше да не си спомни онова злокобно утро, когато също бе отишла при него. Тогава мечтите за бъдещето бяха живи. Но сега… сега се уви бързо в наметката и не посмя да го погледне в очите.

— Какво има? — попита тихо тя и притисна топлия плат към голото си тяло.

— Видях те да излизаш — обясни Роуан. — И стражите са те видели, но никой не знаеше накъде си тръгнала — уплаших се за теб.

— Уплашил си се? — Рианон го изгледа учудено. После лицето й се озари от разбираща усмивка. Изпъна рамене и отвърна: — Ясно. Помислил си, че имам намерение да се хвърля в морето, нали?

Роуан се изчерви смутено.

— Аз… не знам. — Толкова по-голяма беше уплахата й, когато внезапно се хвърли пред нея на колене. — Моля те за прошка, Рианон! Едва миналата нощ забелязах, че присъствието ми само усилва мъката ти. Разбери ме, моля те. Аз…

Рианон издърпа ръката си.

— Ти си решил да служиш на викинга, Роуан. Аз реших друго. Това е всичко.

— Защото не си го виждала в боя.

— Видях го да се бие, видях как нападна дома ми и не мога да се възхищавам от един мъж, само защото е способен да убива други мъже.

— Ти не го познаваш.

— Прощавай, Роуан, но тъкмо съм на път да го опозная много добре.

Роуан беше съвсем близо до нея.

— Рианон, заклинам те в Бога, моля те, опитай се да ме разбереш! Той спаси живота ми, не само веднъж, два пъти. Кълна се във всичко свято, че приех да му служа с цялото си сърце. Не само честта ме задължи да го сторя.

Той изглеждаше толкова нещастен, толкова отчаян от самия себе си, че сърцето й не издържа. Тя протегна ръце и го прегърна, сигурна, че винаги ще го обича, макар и не по същия начин, както в миналото. Обичаше го като по-малък брат. В жеста й нямаше нищо друго освен сестринска обич и привързаност.

Точно когато обви ръце около врата му и загрижено пошепна името му, усти хладен полъх. Вдигна глава и в гърба й сякаш се впиха железни игли. Сърцето й се скова от леден страх.

Ерик ги наблюдаваше.

Възседнал белия си жребец, той стоеше под сянката на близките дървета и ги гледаше. Рианон не можеше да види очите му, да разпознае чертите на лицето му, но виждаше блестящата златна коса, а небрежно елегантната стойка върху коня, издаваща опитен ездач и силен воин, не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

След малко мъжът й побутна с пети белия жребец и го насочи към потока. Днес беше облечен като ирландски принц, яркочервената наметка беше закрепена за рамото с брошка, на която искреше огромен смарагд. На гърба беше избродирана емблемата на вълка.

— Божичко! — изплака неволно тя.

Роуан бързо отстъпи крачка назад и се обърна с лице към опасността. Пусна я и направи крачка напред, готов да се опълчи срещу вълка, въпреки че изпитваше леден страх. Застана между нея и мъжа й и заговори с треперещ глас:

— Милорд, уверявам ви, че…

— Не! — изкрещя Рианон и се втурна към съпруга си. Роуан улови ръката й, за да я спре.

— Рианон!

Тя се изтръгна от ръката му и лекият ветрец развя наметката й. Посегна да я увие отново около тялото си и с ужас осъзна, че под нея няма нищо. Сърцето й замря. Но това не намали ни най-малко твърдата й решителност да се бори за живота на Роуан.

— Нищо лошо не се е случило! — извика забързано тя. — Разбирате ли ме? Тук не се е случило нищо лошо!

Студените сини очи, по-ледени и от най-ледения зимен вятър, я обходиха от глава до пети. По коравото лице не трепваше дори мускулче.

— Милорд… — започна отново Роуан.

— Изчезвайте оттук, Роуан. С вас ще говоря по-късно — прекъсна го остро Ерик.

— Не, милорд…

— По дяволите, човече, вървете!

Рианон трепереше, но погледът й не се откъсваше от лицето на мъжа й. Без да каже дума, тя изчака Роуан да се отдалечи.