Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Да, лейди, нямате избор. Помнете това. Не е нужно да ме обичате — трябва само да ми служите. Може би това е достатъчно, за да живеем добре. Любовта е много болезнено чувство.

— Вие също не ме обичате — напомни му тя.

— О, господи, разбира се, че не — отвърна кратко той. Рианон не смееше да се помръдне. Пръстите му милваха бузата й, гласът му прозвуча почти нежно: — Бог да пази мъжа, който би се влюбил във вас! Небето, Валхала и всички богове, християнски и езически, няма да са в състояние да му помогнат.

После рязко скочи от леглото и въпреки ръста и мускулите си се отдалечи с елегантността на акробат. Рианон му обърна гръб и посегна към един чаршаф, за да се покрие. Ужасно й се спеше и смяташе да се отдаде на приятната сънливост, когато стоманеният му глас я заля със студена вода:

— Ставайте, скъпа, в залата ни чакат гости. Време е да влезете в ролята си на домакиня.

— Аз ли да се грижа за гостите? — попита хладно тя.

Ерик посегна към нея и я издърпа да стане. И — Бог да й е на помощ! — дори само докосването до тялото му събуди отново огъня в сърцето й, макар че погледът й остана изпълнен с омраза.

— Както вече казах — продължи меко Ерик, — не е нужно да ме обичате. Но сте моя жена и сте длъжна да ми служите.

— Не съм ви робиня!

— Не, Рианон, вие сте господарката тук. И затова ще държите скиптъра в залата, където сте се родила. И ще лягате с мен в тази стая, защото аз съм ваш господар и мога да искам това от вас.

— Ще видим.

— Точно така — отговори през смях мъжът. — Ще видим.

Той я привлече отново в обятията си и жадно я целуна. Целувката беше страстна и настойчива и Рианон не можа да й устои. Освен това беше сигурна, че е усетила в нея не само страст, а и полъх на нежност. Когато устните им най-сетне се разделиха, Ерик я погледна с хипнотизиращите си очи и тя се усети слаба и безпомощна.

— Наистина — промърмори полугласно той, — Бог да пази глупака, който ще посмее да се влюби във вас, Рианон!

После се обърна и отвори сандъка с дрехите си.

— Облечете се бързо, достатъчно дълго се мотахме тук.

— Ние ли сме се мотали? Аз изобщо не съм…

Очите му срещнаха нейните и я принудиха да замълчи.

— Разбира се, че се мотаете — отвърна присмехулно той. — И пак ще го правите. Всеки ден. А сега да вървим.

При този язвителен намек, последван от остра заповед, Рианон закипя от гняв, но не каза нито дума. Обърна се бързо и се разрови в сандъка си за нови дрехи. Навлече една долна риза с гръб към него, но не можа да издържи и предпазливо извърна глава.

Ерик вече беше обул чорапите си и тъкмо завързваше връзките на ризата. В утробата й отново се надигнаха сладостни вълни и тя прехапа ядно устни, за да ги спре. Кръстът му беше толкова тънък, раменете мускулести и широки. Ръцете му бяха от стомана, а бедрата твърди като дърво. Как копнееше да докосне отново опънатата кожа с цвят на бронз и да се наслади на милувката с всяка фибра на тялото си.

Той не я обичаше, но беше неин съпруг. Съдбата ги беше събрала.

Но тя нямаше да му служи! Нямаше да го направи и толкова!

И все пак — той обичаше това място. Обичаше земята и хората й. Обичаше децата.

Ерик бавно се обърна. Шестото чувство му беше подсказало, че жена му го наблюдава. Рианон се стресна, измъкна бързо една широка роба и една нова туника и скоро застана пред него, облечена в изискан светлосин тоалет. Знаеше, че сега пък той я наблюдава. Когато се изправи пред него, видя, че се е облякъл като ирландски принц, с риза и къса туника, обточена с хермелин, кралскосини чорапи и пурпурна наметка, закопчана с изкусно изкована аграфа. Талията му беше стегната с широк колан, от който стърчеше кама. Ерик никога не се разделяше с оръжието си. Той погледна изпитателно жена си и й протегна ръка.

— Можем ли да тръгваме, милейди?

— Вие ме довлякохте тук. Сега не ме карайте да бързам.

— Е, ако предпочитате да останете, аз съм готов да пратя по дяволите всички правила на гостоприемството и да се помотая още малко тук с вас! Вие сте способна ученичка, милейди, и все пак има още много неща, на които трябва да ви науча. Вярно, бързането ми не беше особено прилично, но мина толкова време след онези наистина учудващи екстази на първата ни брачна нощ, че трябваше да се уверя с очите си дали не е било само сън… — Гласът му заглъхна, но след миг помещението се огласи от дълбок, гърлен смях.

Рианон се разбърза. Още докато той говореше, беше сресала косата си, така че сега само обу обувките си и отпи голяма глътка от виното, оставено на масичката. Изправи се пред вратата и упорито вирна брадичка.