Хедър Греъм - Робинята на викинга

Дълбоки, тъмни образи, които никога досега не беше виждала, изникнаха в съзнанието й. От гърлото й излизаха задавени стонове, тя забрави всякакви задръжки и се заизвива под него, пламнала от желание. Вълните на екстаза я разтърсиха от глава до пети. Когато достигна кулминационната точка, пред очите й се разсипаха безброй ярки звезди. И тъкмо когато помисли, че удоволствието започва да отшумява, той се надигна и я изпълни с коравата мощ на мъжествеността си. Бързите му тласъци отново събудиха жаждата в тялото й.

Рианон впи зъби в рамото му, ноктите й одраскаха гърба му. Забравила срама, тя се вкопчи в него, уви краката си около кръста му, задвижи се в дивия му ритъм, направи всичко, за да увеличи неговото и своето удоволствие.

Едва тогава се сети, че всъщност не беше искала това. Не искаше да му се отдаде; макар да беше обещала, че ще го стори, той я беше измамил най-безогледно…

Не, тя го искаше. Искаше тялото му, искаше любовта му. Впи устни в гърдите му и извика от удоволствие, когато вдъхна мъжествения му аромат. Започна да изследва мускулите му с връхчетата на пръстите си и остана очарована от могъществото им. Силата, с която твърдите му хълбоци се издигаха и спускаха между бедрата й, я влудяваше. Удоволствието се увеличаваше с всяка изминала секунда и скоро достигна незнайна висина. В следващия миг утробата й се изпълни с почти непоносима сладост, ярък сноп светлина заслепи очите й и тя усети, че Ерик е стигнал още по-дълбоко… до самата й женска същност.

Това беше върхът на насладата. Пронизаха я стрелите на оргазма. Светът около нея потъмня и дрезгавият, първичен вик на съпруга й достигна до ушите й някъде много отдалеч. В същия този миг и неговата жажда намери своето облекчение в утробата й.

Бавно, много бавно светлината се върна. Рианон едва дишаше, тялото й все още потръпваше от преживяната наслада.

Ерик се надигна на лакът и впи поглед в лицето й. После меко докосна бузата й. Тя усещаше погледа му, но затвори очи и си заповяда да не мърда. Макар че вътрешно трепереше и изпитваше лудо желание да притисне глава до гърдите му и да намери покой.

— Сънувах те всяка нощ, скъпа моя.

Отначало Рианон не беше сигурна, че този шепот е бил действителност. Но после разбра, че не се е излъгала, защото Ерик нежно я притегли към себе си и намести главата й върху гърдите си. Пръстите му отмахнаха нападалите по челото й къдрици.

— Сънувах твоя град, сънувах крайбрежните скали и вълните. Сънувах цвета им — оранжево и пурпур и зеленото на пролетта.

— Чувала съм, че Ирландия е зелена — прошепна до гърдите му тя. Не виждаше лицето му, но усети усмивката му.

— Така е, Ирландия е зелена. Прекрасно, безкрайно зелена. Макар че и тя има своите цветове. Скали и канари. Красота и мир.

— Тук не е толкова спокойно — прошепна сънливо Рианон. — Често бушуват бури. И морето е коварно.

— Така е — съгласи се уморено Ерик.

— Това съответства на начина ви на живот, нали?

От гърлото му се изтръгна дрезгав смях.

— И на вашия, милейди. Е, мисля, че и двамата сме попаднали на истинското си място.

В гласа му продължаваше да звучи нежност, но Рианон усети страх. Но още повече се уплаши от задоволството, което изпитваше да лежи сгушена в него. Това не можеше да трае дълго. Той не я обичаше, само си играеше с нея. Държеше на нея, както държеше на новоспечелената си земя — и на Александър! Никога не биваше да му позволи да се доближи твърде много до нея. Никога не биваше да разчита на него.

Ръката му милваше гърба й. Бавно, уверено. Нежните, леки милувки я възбуждаха. След като погали рамото й, Ерик нежно докосна отстрани гърдата й. И сякаш беше съвсем естествено да лежат така един до друг.

Рианон прехапа устни и вдигна глава, за да освободи косата си, притисната от ръката му. Тихият, дрезгав звук на гласа му й се присмя. Той седна отново върху нея и се подпря на мускулестите си ръце.

— Е, сладка моя съпруго, може би тъкмо сте открили, че ме обичате — мене, немощния старец!

Сладостта на страстта и нежните думи, разменени помежду им, постепенно отлетяха. Всичко, което остана, беше едно силно, красиво и пламтящо мъжко лице. Лице на викинг. И споменът за безумната жажда, която заливаше на вълни тялото й.

— Никога няма да ви обичам! — обеща му дрезгаво тя. — Само изпълнявам дълга си. А и вие просто не ми оставяте възможност за избор.

Очите му потъмняха; сякаш леден щит се спусна отгоре им. Но не се отделиха от нейните. Усмивката му не изчезна.