Хедър Греъм - Робинята на викинга

Рианон се обърна с лудо биещо сърце. Постара се да се овладее, после отметна решително глава и колебливо закрачи към него. Ерик вече беше оставил шлема си на един сандък и сега посегна към края на дългата риза, която беше основната част на бойните доспехи. Отпусна се на едно коляно и Рианон му помогна да издърпа плетената ризница през главата си. Беше толкова тежка, че падна от ръцете й и металът издрънча.

— Няма нищо — усмихна се Ерик. — Слугата ми ще я вдигне. Погрижете се за ремъците.

Той се изправи, а Рианон мина мълчаливо зад гърба му и развърза кожените ремъци, с които беше прихваната туниката, за да не се размества ризницата. Ерик захвърли нетърпеливо и тази дреха и остана по ленена риза, ботуши и чорапи. И сам може да се справи с тях, каза си Рианон и му обърна гръб.

Само че мъжът седна на най-близкия стол, вдигна единия си крак и се ухили.

— Какво правите? И сам можете да си събуете ботуша.

— Да, бих могъл. Но предпочитам да ми помогнете. — Усмивката му беше любезна. — Обещавам ви, че винаги ще ви помагам в събличането, стига да поискате.

— Благодаря ви, но не храня подобно желание — отговори твърдо Рианон. Ерик я погледна и зачака, все още с усмивка на устните. И макар че беше далече от него, Рианон усети как в тялото й се надигна топла вълна, плисна се в корема й и се разля по страните й.

— О, мили Боже! — изплака неволно тя, после коленичи пред него и изу единия ботуш. Когато се зае с втория, Ерик притисна босия си крак до бедрото й. Рианон издърпа с все сила тежкия ботуш и скочи на крака. Сините очи все още бяха впити в нейните, устата му се усмихваха лениво.

— Благодаря — проговори меко Ерик и се надигна. Обърна се с гръб към нея и свали ризата и панталоните.

Като видя голия му гръб и твърдия задник, Рианон преглътна конвулсивно. Мускулите се опъваха при всяко движение. Неспособна да се овладее, тя му обърна гръб и се загледа в стената. След миг го чу да влиза във ваната.

Минаха няколко безкрайни минути.

— Мога ли вече да си вървя? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи овладяно.

— Какво искате?

— Искам да изляза. Да се махна от тази стая. Да се погрижа за гостите.

— Да се погрижите за гостите? Да не искате да кажете, че горите от желание да обслужвате орда диви викинги?

Рианон окончателно престана да се владее. Нямаше да проси, нямаше да му се моли. Нямаше да иска разрешение. Изруга ядно и се запъти към вратата.

Гласът му я шибна като с камшик.

— Не го правете!

За нейно голямо учудване дъхът заседна в гърлото й и сърцето й заби като лудо. Не отвори вратата, но остана пред нея.

Не съм страхливка, втълпяваше си отчаяно тя. Но много добре знаеше, че ако се опита да излезе, той ще скочи гол от ваната и ще я спре. А после… кой знае какво щеше да направи после.

Тя се обърна бавно, скръсти ръце пред гърдите си и впи поглед в очите му.

— Казахте, че ако ви помогна да се съблечете…

— Необходима ми е още помощ — отвърна любезно той.

— Какво искате?

— Искам да ми изтриете гърба. Уморително е да се сражаваш, разбирате ли. Копнея за мир и удобства.

На един проклет викинг не се полагат мир и удобства! — изруга на ум Рианон, но не посмя да произнесе думите гласно. Вместо това се постара да се пребори с парещите тръпки в тялото си и се запъти към ваната. Не биваше да поглежда голото му тяло. Изтръгна от ръката му кърпата и сапуна и затърка гърба му с отчаяното желание да му обели кожата. Непрекъснато преглъщаше, докато триеше широките бронзови рамене, защото усещаше силата и жизнеността им, а ръцете и отговаряха с предателска горещина. Златната му коса пареше пръстите й.

— Готова съм — прошепна задавено тя и хвърли сапуна във ваната.

Ерик светкавично улови китките й и я дръпна към себе си. Тя падна на колене и се озова точно срещу замъглените му очи.

— Не сте готова. Едва сега започвате.

— Аз…

— Изтрихте ме толкова меко и нежно, че гърдите ми също закопняха за милувката ви. Никога не са ме къпали така.

Рианон сведе глава, защото не можеше да понесе погледа му. После стисна зъби, грабна отново кърпата и започна да търка гърдите му, без да поглежда към онази част на тялото му, която беше скрита под водата. Пръстите й се плъзгаха по набъбналите мускули и ръцете й затрепериха толкова силно, че едва не изпуснаха кърпата.

— Молих се да умрете! — изсъска задавено тя, но отново не посмя да го погледне. Сините очи бяха устремени безмилостно към лицето й.

— Е, вероятно сте се молили на християнския бог. Трябваше да се обърнете към боговете на баща ми. Може би Тор щеше да склони да ме изведе от битката и да ме отнесе в чертозите на Валхала — вместо да ме върне здрав и читав във вашата спалня.