Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Вероятно сте прав — отвърна Рианон, възвърнала смелостта си. — Следващия път ще го сторя.

После понечи да стане, но Ерик отново улови китките й.

— Не сте готова, скъпа моя.

— Напротив.

Викингът цъкна съжалително с език и Рианон се изчерви цялата. Не посмя да го погледне, но знаеше, че няма изход; сключените около китките й пръсти бяха от желязо.

— Като си припомня дългите самотни нощи, когато лежах буден и си мислех за сладките ви обещания…

— Лъжете, милорд. Сигурна съм, че сте се сражавали, без изобщо да мислите за мен. По-скоро сте мислили за новоспечеленото си парче земя, отколкото…

— Права сте — прекъсна я сериозно Ерик. — Много мислих за земята си. — Очите им се срещнаха и на устните му изгря усмивка. — Обичам тази земя. Обичам я, защото е красива, макар и гола. Обичам смеха на децата, които играят по поляните. Копнея за мир, за да мога да се грижа за хората и да увеличавам богатствата на земята. Вие също я обичате — заключи меко той.

Той наистина обичаше земята, Рианон бе усетила това още от самото начало. Колкото и да не й се искаше, трябваше да признае, че съпругът й уважава и човешкия живот — учудващо качество за мъж, които беше прекарал голямата част от живота си по бойните полета.

Алфред също беше велик воин. Алфред, който толкова ценеше науката, семейството, дома и огнището, своя бог. Макар че постоянно водеше войни, Алфред беше мъж, способен на милост и съчувствие.

Не й беше лесно да си представи, че този мъж, неин враг и едновременно с това неин съпруг и господар, също можеше да бъде човек, способен на милост и съчувствие. И че я познаваше по-добре, отколкото й беше приятно.

— Аз обичам хората си, милорд — отговори тихо тя и сведе очи.

— Така е, но тези хора са неразривно свързани със земята. По всичко личи, че се справяте добре с наследството си. Докато ме нямаше, градът отново е разцъфтял.

Тя го изгледа с част от старата упоритост.

— Това вече не е мое наследство, не забравяйте.

Ерик се усмихна, облегна се доволно назад и затвори очи.

— Вие ми принадлежите, земята ви също ми принадлежи. Ценя и двете.

— Също както цените и Александър.

— Той е забележително добър жребец.

Вместо отговор, Рианон вдигна кърпата, за да я плесне в лицето му. Ала трябваше по-добре да размисли. Отпуснатата му стойка лъжеше. Още преди да се е раздвижила, Ерик отвори очи и пръстите му се впиха в китката й. Той я стисна здраво и заговори с дълбок, дрезгав глас, който я стресна много повече от силната му ръка:

— Мислех за вас, съпруго моя. Всяка нощ. Мислех за сладкото ви, замайващо обещание. Помолихте ме да не убивам любимия ви и аз го оставих жив. Да видим спомням ли си точно думите ви. Е, май съм забравил някои неща, но отлично помня, че ми обещахте всичко, наистина всичко, което поискам.

— Вие ме измамихте.

Мъжът вдигна рамене.

— Все пак ще получа онова, което искам — увери я лениво той. — И много добре знам, че брачните задължения съвсем не са ви толкова отвратителни, колкото искате да покажете. Доставя ми голямо удоволствие да си припомням сватбената нощ. Тези нежни, сладки — а и другите, не толкова нежни и не толкова сладки тонове, които издавахте, ме преследваха в сънищата ми, докато лежах самотен в мрака.

Лицето й отново се обля в червенина.

— Заплахата на един викинг… — започна тя с цялото достойнство, на което беше способна, но не можа да продължи. От гърлото й се изтръгна задавен писък, защото ръката му се сключи около рамото й и я притегли при него във ваната, както си беше с дрехите. Водата се разплиска по дъските, Рианон се стовари с цялата си тежест върху гърдите му, но той само се засмя и не обърна никакво внимание на протестите й. Пръстите му се заровиха в косата й и тя притихна. Устата му се впи жадно в нейната, езикът си проправи насилствено път през стиснатите й устни и я завладя цялата. Рианон пламна, сърцето й заблъска лудо, топлината на водата и парещото докосване до тялото му я възбудиха още повече. След малко устните му се отделиха, но пръстите му вече търсеха връзките на туниката.

— Обещахте да дойдете при мен и да ме прелъстите също както постъпихте с любовника си онази сутрин в гората — напомни й той. — Обещахте да ми доставите същата радост.

Тя стисна силната му ръка, за да предотврати милувката по гърдите.

— Искате нещо, което не можете да получите, което никога няма да заслужите, което никога няма да ви дам. Аз обичах Роуан.

— Обичала го била! — изпухтя презрително Ерик. — Това са детски игри. Нужен ви е мъж.