Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Питър и семейството му бяха много мили с мен, макар че беше рисковано да ме крият в къщата си — разказваше оживено тя, радостна, че след освежителна баня и дълъг сън в собственото си удобно легло е облякла отново красивите си дрехи. — За съжаление нямат никакви удобства и трябваше да спя на пода, върху наръч слама, представяш ли си! Ако знаеш как ме боли отзад! Но какви ги разправям? Ти как си, скъпа моя?

Въпросът бе зададен с такова съчувствие, че Рианон трябваше да премисли добре отговора си.

— Добре съм. Избягах при Алфред, а после… после Алфред дойде тук.

— Знаех си, че е бил кралят! — прекъсна я Адела. — Но не се осмелих да се покажа, защото не знаех какво ще ми сторят. Онзи златен великан още първия ден забрани на хората си да притесняват мирните граждани, но откъде да знам как ще постъпят с роднина на господарката! Разказвай! Как така се върна при нас?

— Златният великан стана мой съпруг — отговори с безизразно лице Рианон.

— О! — извика изненадано Адела. — Е, да, това можеше да се очаква. Но какво стана с Роуан?

— Ами… — отвърна Рианон, опитвайки се да се усмихне, да вложи поне малко хумор в отговора си, — нали разбираш, че женитбата с Роуан стана невъзможна?

— О, милото ми дете! — извика съчувствено Адела и в сините й очи просветна нежна обич. После на лицето й изгря сияеща усмивка. — Викингът е великолепен мъж! Само да беше чула с какъв плътен, дълбок глас дава заповеди!

— Разбира се, че вече съм го чувала да дава заповеди с прекрасния си глас — отвърна раздразнено Рианон.

— Той е смел воин, но иначе е милостив господар.

— Милостив ли! — извика с горчива ирония Рианон.

Адела кимна сериозно.

— Когато влезе в града, веднага забрани на хората си да плячкосват и убиват. О, мила моя Рианон! Толкова ли страдаш?

— Разбира се, че не — излъга бързо Рианон. — Кралят пожела да ме омъжи и аз се подчиних на волята му. Това е моята земя, хората са мои поданици, все едно какво си мисли викингът. Няма да се откажа от онова, което ми принадлежи. Повечето бракове се сключват по сметка, така че би трябвало да бъда доволна. Но сега искам да ми разкажеш какво става в града. Радвам се, че Питър и семейството му са добре. — Тя прегърна отново леля си. — И благодаря на Бога, че мога да прегърна поне теб, след като бедният Егмунд и толкова други хора са мъртви!

Егмунд бил погребан по християнски, с всички почести, също и останалите, увери я Адела.

— Гробовете са под големия дъб край източната порта. Ако желаеш, ще отидем да се помолим за душите им.

Рианон вече беше посетила гробовете. Беше обиколила арендаторите и слугите и беше изразила съжаление за понесените загуби, освен това им беше обещала помощ в построяването на новите им домове. Накрая даде на всички един ден почивка, заповяда да изнесат месо от складовете на господарския дом и да го опекат, отпусна и бъчви с ейл. Никой от викингите не се възпротиви на благотворителните й дела. Даже едрият червенокос норвежец с широки рамене, който очевидно беше назначен за управител на града и когото наричаха Зигурт. Може и да не беше много доволен, че е изпразнила склада на господаря му, но не обели нито дума. Всъщност, той рядко си отваряше устата, дори когато седеше на масата заедно с нея, Адела и Мергуин.

Въпреки това Рианон постоянно усещаше присъствието му. И знаеше, че той следи всяка нейна стъпка.

На разсъмване тя застана зад една бойница и се загледа към своя малък, обграден от каменни стени град. По всичко личеше, че за слугите, арендаторите и селяните животът продължава, както досега. Мъжете работеха по полята. Беше пролет и всеки бързаше да засее нивата си. Хората имаха нужда от храна, за да живеят.

Тя въздъхна тихо и проследи с поглед излизащите на полето волове. Сега господари бяха викингите. Ерик беше оставил в града няколко от хората си, които, макар да бяха извънредно учтиви с нея, постоянно я наблюдаваха. Не се опитваха да се месят в делата й, но когато слизаше за вечеря, те бяха в залата. На мястото на стария Егмунд седеше викинг. Макар да твърдяха, че са ирландци, Рианон продължаваше да ги смята за викинги.

Побиха я студени тръпки. Дали след двайсет или трийсет години хората щяха да говорят така и за децата й? Остави ги тези, те не са англичани, те са викинги…

При тази мисъл започна да й се гади. Решението можеше да бъде само едно: тя и златният великан, който така непоколебимо налагаше волята си, просто не биваше да имат деца. Той беше чужденец.