Хедър Греъм - Робинята на викинга

Не, Ерик не ми е чужд, каза си внезапно Рианон. Не и след сватбената нощ. Бузите й се обляха в червенина и тя си припомни дългата езда към крайбрежието в компанията на Мергуин и двамата млади воини. Старият друид заслужи възхищението й. Той умееше да я развлича, като й разказваше разни истории, например как Свети Патрик прогонил змиите, или за Ейд Финлейт, великия Ард-Рий, който успял да обедини почти всички ирландски крале, за да се опълчи срещу викингите.

— И въпреки това — бе отбелязала Рианон — викингите са завладели Дъблин.

Мергуин се усмихна и вдигна рамене.

— Но те сключиха съюз с Ард-Рий. Оттогава цари мир, като се изключат някои незначителни датски нападения. Ард-Рий прекарва много време в Дъблин, а многобройните му внуци управляват страната и подчиняват на волята си непокорните благородници. Олаф Белият, Вълкът от Норвегия, говори много по-често на ирландски, отколкото на собствения си език. Облича се в ирландски одежди и строи здрави ирландски укрепления. Той е много повече защитник на Ирландия, отколкото неин покорител.

— Сега е така — възрази отново Рианон, — но е дошъл като завоевател.

— Децата му са част от Ирландия. Също както детето, което носиш под сърцето си, ще бъде част от обединеното кралство на Алфред.

Рианон пое дълбоко въздух и го изгледа сърдито.

— Аз не нося дете…

— Напротив, напротив.

— Откъде знаете? Това е невъзможно, не разбирате ли!

Старецът сви рамене.

— Както желаеш. Но ще родиш син и ще го наречете Гарт.

Рианон повторно трябваше да си поеме дъх. Защото знаеше, че ако има син и й бъде позволено сама да избере името му, непременно ще го нарече на баща си, когото беше обичала толкова много, макар да го беше виждала твърде рядко. Но нима викингът щеше да й позволи да избира? Пък и откъде старецът знаеше такива неща?

— Сигурно сте говорили с Алфред — прошепна невярващо тя. Мергуин не отговори и тя разбра, че се е излъгала. А сега, докато се взираше занемяла в зелените поля, си припомни онзи разговор дума по дума. Не, той не можеше да знае! Никой не можеше да знае след толкова кратко време!

Лицето й се опъна. Не можеше да роди детето на един викинг. Той сигурно искаше законен наследник, но тя не можеше да понесе мисълта, че ще му даде дори частица от онова, което желаеше.

Затвори очи, припомни си сватбената нощ и отново се запита дали пък наистина не е бременна.

— Мили Боже, не позволявай това! — прошепна горчиво и потрепери. — Никога вече няма да слушам глупостите на онзи стар езичник! — закле се тържествено тя.

Но изведнъж се изправи на пръсти и се загледа напрегнато в далечината.

Към града препускаха конници. Отначало видя само неясна сива маса на хоризонта. Но после, когато наближиха, започна да различава отделните фигури. Видя и развяващото се знаме.

Пръв препускаше едър бял жребец, а ездачът му носеше блестящата стоманена ризница, с която Ерик от Дъблин беше тръгнал на бой. Той яздеше с вдигнат наличник, сребърният шлем увенчаваше гордата му глава. Движеше се със самочувствието на бог. Зад него препускаше един от верните му хора, издигнал високо знамето с емблемата на вълка.

Връщаха се! Но защо толкова скоро? Рианон се молеше кралят да извоюва победа, но не очакваше войната да свърши толкова бързо. Не очакваше да види съпруга си само след няколко дни раздяла.

Прозвучаха рогове, за да възвестят завръщането на воините. Рианон се улови за парапета и дълго стоя неподвижна. Сърцето й беше до пръсване. След време, което й се стори цяла вечност, реши да слезе долу и да го посрещне с показно покорство.

Нищо не му дължеше, защото той я бе измамил, но въпреки това щеше да слезе и да го поздрави.

Забърза надолу по стълбата и се скри в стаята си. Огледа се нервно и усети, че цялата й тяло се разтърсва отново от онези странни тръпки. Това бяха нейните покои, но той ги беше завладял насила. Сандъците му бяха тук — пълни с дрехи, оръжия, карти и книги, написани с голямо старание от ирландски монаси. Тя бе претърсила нещата му, отначало колебливо, после все по-уверено. Съвсем сериозно бе обмислила възможността да си избере друга спалня, но макар че я беше срам да го признае дори пред себе си, тя се страхуваше от него. А може би онова, което усещаше, нямаше нищо общо със страха. Та тя почти не го познаваше. Може би трябваше да го помоли и той щеше да й разреши да спи отделно. Но ако разбереше, че е отишла против волята му, щеше да я грабне и да я върне обратно, пък и законът му даваше пълното право да го стори.