Хедър Греъм - Робинята на викинга

Битката няма да трае дълго, каза си доволно Ерик.

Двамата с Роло се биеха един до друг и след известно време установиха, че са останали сами сред море от мъртви неприятели. Забелязаха някакво движение вляво от себе си, в коритото на един от потоците в края на гората. Размениха бърз поглед, обърнаха конете си и препуснаха нататък.

Група саксонци бяха обградени от цяла орда датчани — ако се съдеше по вида им, повечето бяха берзекери. Съотношението беше един към двама. Ерик се ухили на приятеля си.

— Какво ще кажеш, да се включим ли?

— Кой иска да живее вечно? — гласеше равнодушният отговор.

— Така е, кой иска да живее вечно! — повтори с усмивка Ерик.

И двамата се хвърлиха в битката. Земята беше твърде неравна, за да се бият на коне, затова Ерик скочи от седлото. Веднага бе нападнат от млад датчанин с яркочервена коса, който му изкрещя, че е най-добре веднага да си вземе сбогом с живота.

— Ти си син на коза! — изръмжа датчанинът.

Ерик парира бесния му удар, отскочи назад и заби острието на меча си в гърлото на нападателя. После прекрачи през изстиващото му тяло и промърмори:

— Момко, ти никога не си виждал жена като майка ми…

После огледа коритото на потока. Сърцето му заби по-бързо, когато забеляза, че дузина тежко въоръжени датчани в тежки ризници и шлемове са обкръжили един-единствен саксонец.

И този саксонец беше Роуан.

Макар да беше сигурен, че няма да се измъкне жив, младежът се биеше смело и дори се подиграваше на нападателите:

— Хайде, елате да ви видя, жалки глупаци, елате всички едновременно! Аз ще умра, но преди това ще убия поне един от вас. Кой има желание да дойде с мен на небето? Хайде, започвайте! Не ме зяпайте като стари баби, смърдящи дяволски изчадия! Кой смее да се приближи до мен?

Ерик усети, че Роуан е уплашен, но смелостта, която светеше в очите му, беше повече от забележителна.

Само след минута датчаните щяха да се нахвърлят едновременно върху него.

Без да губи време, Ерик скочи на седлото и препусна в галоп към саксонеца. Размаха верния си меч и датчаните, изненадани от неочакваното нападение, изкрещяха и отскочиха назад. След като прониза първия, Ерик скочи от коня си и продължи да размахва меча.

Роуан нададе победен вик и също се хвърли в боя. След няколко мощни удара се озова в средата на воините, които го бяха нападнали. Ерик се озърна и установи, че Роло също се е присъединил към тях. Вече бяха трима.

Битката свърши бързо. Повече от половината датчани лежаха по земята в гротескни пози. Оживелите хукнаха да бягат.

В този миг откъм гората се зададе Алфред, зает да оглежда бойното поле и да брои падналите си войници. Лицето му изразяваше загриженост.

— Не успяхме да ги задържим — проговори най-после той.

— Мисля, че все пак убихме достатъчно много — възрази сухо Роло.

— Така е, а смелият Роуан повали дузина неприятели — допълни доволно Ерик.

Момъкът го погледна и се изчерви. После вдигна поглед към краля си.

— Ако ирландският принц не бе дошъл навреме, сега щях да бъда мъртъв, сир.

Ерик сви рамене, огледа бойното поле и се обърна към краля:

— Трябва да съберем убитите и да ги погребем. За в случай, че датчаните решат да се върнат, за да ограбят мъртвите…

— Ще се погрижим за всички — увери го спокойно кралят. Очите им се срещнаха. Двамата бяха участвали в безброй битки и знаеха как постъпват викингите. Често се случваше да разпарят коремите на пленниците и да изваждат вътрешностите им или да ги изгарят живи. Смъртта беше най-доброто, което можеше да очаква ранените, а най-доброто за мъртвите беше адът.

Ерик възседна отново белия си жребец и последва краля към градските стени на Рочестър. Портите се отвориха и изгладнелите жители на града се втурнаха навън, за да поздравят освободителите си.

През първата нощ, прекарана в Рочестър, победителите имаха възможност да установят, че датчаните наистина са избягали набързо. Бяха изоставили пленниците си и много коне. Алфред остана много доволен от ценната придобивка.

Празнуваха в голямата зала на владетелския дом. Настроението беше приповдигнато. Английските разказвачи величаеха делата на краля си, а един от ирландските бардове на Ерик изпя песен за смелостта, проявена от принца му в този паметен ден. Ерик слушаше развеселено, но когато младият Роуан стана и вдигна чаша към него, на лицето му се изписа учудване.

— Пия за принца, който на два пъти спаси живота ми! Кълна се във вечна лоялност към него!