Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Утре ще победим — усмихна му се Роло. — Усещам го. Вятърът ми го каза.

— Внимавай — промърмори предупредително Ерик, — започнал си да говориш като Мергуин.

Роло избухна в смях.

— Именно Мергуин ми го каза. Знаете ли, Ерик, старият мърморко ми липсва. Защо не е с нас да ни ходи по нервите?

— Трябва да призная, че и аз усещам липсата му.

— Защо не тръгна е нас? Знам, че не обича да тръгвате на война без него.

— Нужен е другаде.

— Къде?

— Оставих го да се грижи за жена ми — отговори кратко Ерик. Изпи бирата си и върна рога на Роло. — Лека нощ, приятелю. Не е хубаво да си прекалено уверен в победата. Смъртта застига първо непредпазливите.

— Някой ден смъртта идва при всеки човек — отговори спокойно Роло.

Ерик се ухили и извади меча си от ножницата. Острието заблестя на светлината на звездите.

— Вярно е — съгласи се спокойно той. — Но някой ден не означава утре. Не искам да умра утре, дори ако това означава да прекарам вечността в компанията на воините от Валхала.

Той се приготви за сън, но Роло го повика по име:

— Ерик! Нима не знаете, че ви смятат за християнски принц?

— Няма да умра дори и заради всички обещания за небесен рай, Роло — засмя се в отговор Ерик — Няма да умра, кълна ви се.

Първият й ден като омъжена жена беше за Рианон доста неприятно преживяване.

Имаше чувството, че всички са се наговорили да я гневят. Бузите й пламтяха, сърцето й биеше като лудо и всеки път, когато се опитваше да се успокои, пред духовния й взор заставаше присмехулното синьо на коравите, арктически очи на съпруга й и гневът отново пламваше в сърцето й. Не можеше да го забрави. Ароматът му беше навсякъде — във възглавницата, където беше спал, по чаршафите, във всяко кътче на стаята. Той я нападаше неочаквано и я мъчеше така, че й се искаше да изпищи. Нощта беше като жива пред очите й и това беше ужасяващо. Помнеше всяка дума, всяко докосване. Помнеше със засрамваща яснота какви неща беше искал от нея, как я бе подчинил на волята си, как я беше прелъстил.

И тогава установи, че не е чак толкова страшно да бъде негова жена. Беше я принудил да му принадлежи, но по-страшното бяха чувствата, които се бяха събудили в душата й, и страстта, която беше показала твърде лесно.

Тя изплака тихо и скри лице във възглавницата. Не можеше да забрави. Онова, което му бе дала миналата нощ, не му стигаше. Той искаше повече… Беше й го казал тази сутрин, когато го бе молила за живота на Роуан. И тя му беше обещала. Трябваше да му даде всичко, което искаше. Беше дала клетва, че ще отиде при него по същия начин, по който бе отишла при Роуан.

Роуан! Обзе я луда паника. Не можеше да си спомни лицето му. Помнеше всяка черта на омразния викинг, ужасяващите му сини очи, които проникваха чак до сърцето й. Никой не я беше познал така интимно, никой не я беше развълнувал толкова дълбоко.

Тя седна в леглото и ядно удари с юмрук по възглавницата. Той нямаше да получи от нея нищо повече! За него това беше само удоволствие. Не беше дошъл с намерение да се жени, но я направи своя съпруга, за да получи онова, което искаше. Интересуваше се само от битките и плячката. Тя беше играчка в ръцете му и той беше убеден, че е в състояние да й наложи волята си.

Как ли се беше смял вътрешно, докато я принуждаваше да се моли за живота на мъжа, когото вече беше пощадил…

Не, той я измами и тя имаше пълното право да не изпълни споразумението, на което я беше принудил. Той не биваше да очаква отзивчивост от нея. Дори Господ не можеше да иска това! Той нямаше да я подчини на волята си, никога. Бог да й е на помощ, но тя нямаше да се предаде, нямаше да му позволи да я затвори в ада.

Мъжкият му аромат отново я удари в носа. Тя скочи и захвърли възглавницата надалеч. Мъжът й беше тръгнал на война. С Божията помощ може би щеше да загине. Дано проявеше тази почтеност.

Не, Ерик нямаше да умре. По гърба й пробягаха студени тръпки. Боеше се за мъжете. Боеше се за краля. Но знаеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че Ерик ще се върне.

Изруга гневно и изтича към вратата. Магдалена седеше под едно дърво наблизо. Рианон я повика и жената веднага дотича.

— Какво да направя за вас, милейди?

— Искам да изчеткаш косата ми. И да ми помогнеш да се облека. Побързай, Магдалена!

— Разбира се, милейди.

Магдалена се справи бързо с непокорните червени къдрици. Едновременно с това устата й не спираше да бъбри. Изрази многословно възхищението си от внушителната гледка на строените за поход бойци.