Хедър Греъм - Робинята на викинга

Очите му привличаха нейните като с магнит. Тъмни, знаещи очи. Припомни си как й се бе усмихнал по време на венчавката. Това беше единственото, което помнеше ясно, което й бе вдъхнало надежда. Усмивката на един мъж, когото не познаваше.

Прилича ми на вечно недоволен стар мърморко, помисли бегло тя.

И въпреки това го харесваше. Усещаше нещо особено у него, нещо топло, заслужаващо доверие.

— Да, с удоволствие ще си отида в къщи.

Алсвита веднага се втурна да дава нареждания за багажа, за конете и свитата, която трябваше да ги придружи, но Рианон изобщо не я слушаше. Старият друид беше приковал вниманието й.

Тя целуна за сбогом кралицата и децата и двамата с Мергуин потеглиха на път. Възседнаха конете, които ги чакаха в двора пред палата. Повечето мъже бяха тръгнали с краля, но Рианон не можеше да пътува без свита. Двама млади момци, не по-възрастни от самата нея, вече бяха готови за път, а старата Кейт от кухнята пълнеше с храна чантите на седлата, за да имат прилична вечеря.

Алсвита многословно изрази съжалението си, но Рианон я целуна бързо по бузата и се настани удобно на гърба на червената кобила от кралския обор.

Като се имаше предвид възрастта му, Мергуин се справи учудващо добре с коня си. Метна се на седлото с лекотата и пъргавината на младеж. Забеляза погледа на Рианон и я изгледа сърдито.

— Когато стана твърде стар и вече не мога да бъда полезен, млада лейди, аз сам ще се оттегля в заслужена почивка. — После изпухтя презрително и Рианон неволно се запита какво ли искаше да каже с думите „заслужена почивка“. Сведе глава, за да прикрие усмивката си, после се обърна към децата и им помаха за сбогуване. Най-после щеше да си иде у дома.

Уорхем едва беше останал зад гърба им, когато Рианон приближи коня си до този на друида.

— Той ще се върне, нали? — попита тихо тя. — Вие знаете това. Ерик от Дъблин ще преживее и тази битка.

Друидът я изгледа любопитно.

— Да. Ерик ще се върне.

— А кралят?

— Кралят е предопределен за велики дела.

— Значи и той ще се върне?

— Този път да.

— Какво означава „този път“?

Друидът впи поглед в очите й.

— Това е само началото, милейди. Той нападна гнездото на стършелите и скоро тук ще настане същински ад. Но това са предстоящи събития и духът ми не е в състояние да ги прозре.

— Откъде знаете всичко това? — попита Рианон.

Снежнобелите му вежди се повдигнаха иронично.

— Откъде го знам ли? Огледай се — заговори тържествено той. — Вслушай се в дърветата, в бученето на земята, в шума на морето. Слушай и ще знаеш.

Рианон отметна косата си назад.

— Вие знаехте, че Ерик ще се ожени за мен. Още преди Алфред да е взел решение.

Друидът кимна.

— И искате да ме убедите, че такава е била волята на съдбата?

— Написана във воя на вятъра.

— А аз ви казвам — провикна се ядно тя, — че нищо не е написано във вятъра, нищичко! Нито във вълните на морето, нито в горския ветрец! Ние сами определяме съдбата си и аз ще живея живота си, както аз искам, въпреки вашия проклет ирландски принц!

Мергуин сякаш не забеляза избухването й. Гласът му прозвуча развеселено:

— Сега той е и твой принц, не е ли така, милейди? — После пришпори коня си и препусна напред. Рианон не можа да продължи. Остана загледана след него, питайки се нов враг ли си е спечелила в негово лице или се е сдобила с могъщ, изпитан в превратностите на живота приятел.

След малко пришпори коня си и препусна след него. Беше на път към дома. Това беше единствената й утеха.

Конните отреди препускаха напряко през полята към укрепения лагер на датчаните. Пешите войници ги следваха бавно. Обсаждащите бяха издигнали високи дървени огради, бяха изкопали дълбоки ровове, но когато първите английски войски достигнаха до тях, стана ясно, че датчаните имат намерение да отстъпят.

Ерик препусна по продължение на крепостната стена и огледа внимателно обстановката. Трябваше да бъде сигурен, че хората му претърсват гората, в която бяха избягали датчаните. Не искаше никой да им се изплъзне, защото много добре знаеше, че бързо щяха да се съберат и да ги нападнат от засада.

Могъщ като бог върху едрия бял жребец, Ерик се втурна срещу враговете. Първият му противник беше грамаден воин със сива брада, който размахваше двустранно наточена бойна брадва. Ерик трябваше да се наведе, за да избегне смъртоносния полет на оръжието. Само след миг размаха меча си и улучи мъжа в тила. Датчанинът се строполи на земята и духът му отлетя към Валхала.