Хедър Греъм - Робинята на викинга

Но аз не я обичам! — опита се да си втълпи Ерик. Не ми трябва нейната нежност. Обаче знаеше, че не може да обладае жена, която се гърчи от отвращение.

Не, Рианон не се гърчеше, но никога нямаше да спре да се бори с него и това едновременно го ядосваше и възхищаваше. Даже и в такъв момент куражът не я изоставяше. С ъгъла на окото си бе забелязал, че отново се готви за бягство.

Той я издебна и се изправи пред нея тъкмо когато тя понечи да скочи от леглото. Пръстите му сграбчиха косата й, в гласа му прозвуча неприкрита заплаха:

— Не го правете! И дори не помисляйте, че можете да избягате от мен. Даже да се скриете на края на света, ще ви намеря и ще ви върна. Сега сте моя, също като меча на хълбока ми или белия жребец.

— Вие не правите разлика между една жена и най-обикновен кон — изсъска вбесено тя.

— Не е така, лейди. Белият кон е добро животно, а вие тепърва трябва да докажете, че сте годна за употреба.

Рианон се оттегли зад стена от обидено мълчание. Но само след няколко секунди замахна и го удари с все сила през лицето. Шумът от плесницата отекна като гръм в утихналата стая. На бузата му се появиха червени ивици.

Реакцията му я уплаши повече, отколкото ако беше отговорил на удара. Ерик не се раздвижи, изразът на лицето му не се промени; ако не беше толкова близо, за да види гневното туптене на пулса в гърлото му, Рианон щеше да помисли, че изобщо не е усетил плесницата. Но тя беше достатъчно близо, за да го види, видя и леденото було, спуснало се над сините очи, внезапното и едва забележимо опъване на мъжествените черти — единствените признаци на бесния му гняв. Беше убедена, че той ще отвърне на удара, затова бе понечила да се отдръпне. Ала пръстите му стискаха здраво косата й и тя не можа да се помръдне. От гърлото й излезе задавено ридание, но все пак отметна глава назад и се опита да се освободи.

Голите й гърди се триеха в мускулестия гръден кош на викинга. Ерик усети как твърдите им връхчета докосват възбуждащо кожата му и въпреки гнева — а може би именно заради него, — той усети как в слабините му се надигна диво желание. Внезапно, настойчиво и ненаситно, то надви желязното му самообладание, което бе изградил с толкова усилия. Устните й бяха само на сантиметър от неговите.

— Вие сте моя жена — проговори неочаквано меко той. — И дори да не храня желание да ви причиня зло, ще сторя всичко, за да ви направя своя още тази нощ, все едно с насилие или с нежност.

Очите му се впиха в нейните. Напуканите й устни се отвориха.

— Не! — пошепна едва чуто тя.

— Напротив.

Ерик пусна косата й, сложи ръка върху тила й и я привлече към себе си. После внимателно я положи по гръб на леглото. Тялото й се разтрепери, но лицето й не изразяваше нищо. Очите й не се отместваха от неговите.

Преди да е успяла да се раздвижи, Ерик легна до нея и преметна крак върху бедрата й. Сините и сребърните очи оставаха впити едни в други.

— Казахте, че няма да ме биете или изнасилите. Обещахте…

— Не съм обещал нищо, но не ви бия, нито ви насилвам, нали?

— Но ще…

— Няма да ви насиля. Престанете да се борите с мен. Битката е изгубена. Изгубена още преди да престъпите прага на спалнята.

— Не… — пошепна Рианон и разтърси глава. В широко отворените й очи се четеше бездънно отчаяние. Знаеше, че протестът й е напразен. Ерик се усмихна и сложи ръка върху гърдите й, за да усети лудото биене на сърцето й. После ги помилва с връхчетата на пръстите си, но макар че тялото й се разтърси от силни тръпки, тя спря дъха си и остана безмълвна.

Нямаше сили да се противи, страхуваше се да го стори; страхуваше се дори да се движи. Опитваше се да си втълпи, че се отвращава от него, беше сигурна, че той ще остане неин враг до края на живота й, но в невероятната му дързост и самомнителност имаше някаква хипнотизираща сила. А в гласа му звучеше омая, на която не можеше да устои… нито на докосването му.

Тялото й трепереше като в треска. Не можеше да му избяга, не можеше да се изплъзне изпод мускулестото бедро, да се освободи от силните му ръце и от хипнотизиращата мощ на очите му. Сведе поглед и проследи движенията на едрата бронзова ръка, която милваше порозовялата кожа на гърдите й. Мразеше този мъж и би трябвало да мрази и ръцете му, но онова, което усети, беше само възхищение. Обзе я никога неизпитвана възбуда. Някъде дълбоко в утробата й пламна огън, толкова дълбоко, че не можеше да стигне до него, за да го угаси. Едва след време разбра, че огънят гори на мястото, където мазолестата му ръка триеше връхчето на гърдата й и че това триене проникваше дълбоко в нея, чак до самата й същност, до най-скритите дълбини на женствеността й.