Хедър Греъм - Робинята на викинга

Той хвърли камата обратно в сандъка и го затвори. Никоя жена, все едно колко привлекателна беше, не означаваше за него повече от земята. И макар че отмъщението щеше да бъде много сладко, той предпочиташе да стане собственик на тази част от крайбрежието и на долините и възвишенията наоколо. Ако кралят не беше виновен за случилото се, той щеше да му поиска обезщетение под формата на земя. На тази земя. Като християнски принц не можеше да поиска една лейди, за да я направи своя наложница за временно забавление.

Ерик слезе по стълбата и завари повечето от хората си събрани около големия огън. Огромната зала беше пълна с кучета, а слугите вършеха работата си както обикновено. Щастие е да си роб, каза си с усмивка Ерик. Защото когато господарят беше почтен човек, слугите живееха добре при него — все едно кой водеше войни и кой заповядваше над страната.

Хадрайк, Роло и Майкъл от Армаг се бяха разположили удобно и пиеха ейл. Хадрайк беше син на един от капитаните на баща му и на ирландската му съпруга. Роло беше истински норманин, а Майкъл беше чист ирландец като кралица Иърин. Докато наблюдаваше верните си мъже, Ерик си мислеше, че баща му е имал голям късмет, като се е свързал в нерушим договор с човек като дядо му Ейд. Тези трима бяха най-добрите приятели. Биеха се един до друг, грижеха се един за друг и бяха безрезервно предани на Ерик.

И все пак, също като него, те бяха тръгнали да търсят… нещо. Може би като него мечтаеха за свое парче земя…

Роло вдигна очи към господаря си и се усмихна.

— Поръчах да приготвят празнична вечеря за краля на Есекс. Той ни изпрати за заложник млад благородник от Източна Англия, а пък ние изпратихме свита, която да придружи хората му. Мисля, че е време да тръгваме, за да го посрещнем пред портите на града.

— Добре, тръгваме. — Ерик пристъпи към огъня и протегна ръце към пламъците. После остро изгледа Хардрайк: — Има ли пленници?

— Не, Ерик. В края на битката пленихме доста мъже и жени, но никой от тях не принадлежи към господарския дом. Имаме селяни, слуги и занаятчии. Всички положиха клетва за вярност.

— Добре — кимна Ерик. Преговорите с английския крял щяха да бъдат трудни, но той нямаше да се откаже от земята, която си беше извоювал.

И все пак искаше момичето. Гореше от желание да грабне лъка и колчана със стрелите и да ги строши в дупето й.

Или да я остави няколко нощи само на вода и хляб, в някоя студена и тъмна стая…

Той обърна гръб на огъня и махна с ръка на хората си:

— Да тръгваме!

Майкъл, Хадрайк и Роло кимнаха и Ерик тръгна напред към двора. Вече беше ден. Свине и пилета се ровеха в калта. По-далеч се виждаше момче, което караше пред себе си вол. Повечето от хората му вече бяха станали. Няколко седяха удобно облегнати на хамбара и дялкаха нещо с ножовете си по обичая на скандинавците. Други стояха на пост и внимателно оглеждаха околността.

Насреща им излезе Денис от Корк. Водеше за юздата едър бял жребец и се беше ухилил с цялото си лице.

— Вижте какъв красавец, милорд Ерик! Добре хранен, добре оформен, силен и бърз. Смаях се, като го видях, и веднага си казах, че е достоен за вас!

— Наистина е хубав — съгласи се Ерик и меко плъзна ръка по копринената козина. Жребецът изцвили и запристъпва нервно от крак на крак. В това животно наистина се криеше сила. Ерик го потупа по ноздрите и засмяно се обърна към Денис: — Благодаря ви, приятелю! Много добре се грижите за мен.

Той се метна на седлото и даде знак на хората си. Отговори му дружен вик и малкият конен отряд потегли към портите на града.

Високо на хълма, от който като на длан се виждаше градът, Алфред наблюдаваше как опасният принц, когото бе поканил в страната си, препуска в галоп към него. Ерик от Дъблин не можеше да бъде сбъркан с никой друг; грамадната му фигура беше по-внушителна от всички слухове, които се носеха за нея. Той яздеше едрия жребец с лекотата на опитен воин, седеше гордо изправен на седлото и представляваше впечатляваща гледка с ръста и златнорусата си коса.

Кралят измерваше с недоверчив поглед ирландския принц. Нищо чудно, ако му беше заложил някой капан. Не, нямаше такъв. Сините очи, които се впиха в неговите, не примигнаха нито веднъж. Те бяха твърди… и може би жестоки. Гледаха го настойчиво, с известна сдържаност, но и с неоспоримо уважение.

— Алфред от Есекс? — попита ирландският принц.

Кралят кимна.

— А вие сте Ерик от Дъблин?

Ерик отговори с кратко кимане. Въздухът помежду им беше зареден с напрежение и тежеше от недоверие.