Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Кралят ми изпраща подаръци, защото се бои, че иначе ще си ги взема сам — отвърна хладно Ерик.

Монахът се изправи с достойнство.

— Алфред е велик крал. Той е човек, който държи на думата си и не се страхува от битките.

— Добре казано — промърмори Ерик.

— И е истина — прибави спокойно Мергуин.

Монахът се взираше възхитено в гърба на друида. Ерик отиде при него и се облегна на перваза на камината. Превръзката на Мергуин оказваше своето въздействие и той имаше чувството, че в тялото му се вливат нова сила и енергия. Потърка брадясалото си лице и се обърна към монаха, който не беше откъснал поглед от гърба на друида.

— Какво желае кралят?

— Кралят има голямо желание… хм… кралят би желал да се срещне с вас лично. Очаква ви в края на гората, но би искал първо да получи един заложник, защото изхожда от това, че сте много ядосан.

— Няма да му дам заложник — започна Ерик, но Мергуин, все още едър и строен, приличен на стар гарван, се изправи и го прекъсна:

— Напротив, принце. Аз ще отида в лагера на английския крал, за да изпълня молбата му.

Ерик се намръщи. Друидът често беше трън в очите му, но му беше скъп като кръвен роднина и сега нямаше никакво намерение да рискува живота му.

— Не, няма да отидеш.

— И защо не?

— Защото си много стар за тази игра.

— Когато остарея, ще умра — отговори спокойно Мергуин, поклони му се с почит, после се обърна към смаяния монах и попита: — Тръгваме ли?

Духовникът не можа да каже нито дума. Роло избухна в смях.

— Не, бойте се, отче, Мергуин не е зъл магьосник. Той е нещо като личен еремит на моя лорд. Мергуин няма да ви превърне в птица. — Той спря за миг и погледна към стария жрец. — Или все пак ще го направиш, друиде?

Мергуин вдигна рамене.

— Не. Днес не.

— Не знам дали един луд е достатъчен…

— Кажете на краля си — прекъсна го рязко Ерик, — че получава най-ценния ми човек, моя личен учител, който много често е моята сила. Кажете му, че държи в ръцете си истинско съкровище, и ако отново има предателство, цяла Англия ще плати за него. И още му кажете, че ще го чакам когато му е удобно. Най-добре е да разговаряме в тази красива зала.

Двамата мъже излязоха от стаята, монахът още по-нервен, отколкото при пристигането си, Мергуин невъзмутим както винаги. Роло им държа вратата и тръгна след тях с развеселено лице. След като стаята се опразни, Ерик довърши обяда си и се облече. Роло се беше погрижил да внесат в стаята пътническия му сандък и той реши да се облече като син и внук на крале, за да застане достойно пред Алфред от Есекс. Избра ирландско облекло, топли вълнени чорапи, синя туника, обшита с кожи, и колан, украсен с изкусно изработен келтски кръст. Загърна се в обичайната си яркочервена наметка, закопчана с брошка с отличителните знаци на бащиния му дом — короната и вълка.

Когато се приготви, огледа помещението. Роло го беше настанил в най-хубавата стая на къщата и щом градът нямаше господар, значи това бяха покоите на господарката. Ерик отиде при сандъка в ъгъла и любопитно го отвори. Пред очите му се разкриха красиви женски рокли, дълги туники от най-фин лен, украсени с кожи и скъпоценни камъни.

Тук значи беше живяла лейди Рианон. Това беше нейната стая. Той я бе прогонил от родния й дом, или поне така изглеждаше. В сърцето му се надигна гняв. Някой беше извършил предателство и вероятно лейди Рианон е била в дъното на интригата. Прислужницата бе казала, че тази земя е нейна. Тя беше заповядала на войниците си да нападнат викингите и беше останала с тях до кървавия край.

Тази жена го посрещна със смъртоносна стрела. Нанесе му тежка рана. Гореше от желание да го убие.

— Вещица! — изсъска ядно Ерик. И тя наистина беше такава с тези сребърносини очи, огнената коса и кипящата омраза. Той посегна към тясната кама, чиято дръжка беше обсипана с бисери, и отново се замисли за случилото се. Може би щеше да стори по-добре, ако беше запратил ножа си право в сърцето й. Защото ако се срещнеха отново, тя непременно щеше да посегне на живота му. За малко да го стори още при първата им среща — нещо, което не се беше удавало на никой мъж досега. Тази жена се биеше като лисица и успя да го рани тежко; очевидно я бяха обучили да се прицелва в жив човек.

— Е, добре, горделивке! — промърмори полугласно той и завъртя камата в ръката си. — Скъпо ще си платите за тази глупост. Ще загубите земята си, дрехите си, всичко ще стане мое. И никога няма да ви го върна, кълна се! Може би така ще се научите на малко смирение. А ако някой ден ви срещна отново, сладка лейди, ще се погрижа да ви обуча в изкуството на покорството. — Той все още не можеше да забрави гнева, който тази жена бе разпалила в сърцето му. Още по-малко можеше да забрави самата жена. Дори когато очите й святкаха с омраза, те бяха прекрасни със сребърносините си ириси, обкръжени от гъсти черни мигли. Тя не събуждаше в сърцето му нежност, а плашещо желание. На лицето му грейна усмивка. Жалко, че беше благородна лейди. Иначе можеше да я поиска за наложница. А да попадне в ръцете на мъж, когото смята за викинг, със сигурност ще бъде непоносимо унижение за нея.