Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Не отивай — помоли го тихо друидът.

— Трябва, Мергуин. Обещах на чичо.

— Заплашва те опасност. Не мога да те предупредя да се пазиш от определена личност или събитие. Мога само да ти кажа, че сърцето, душата и животът ти ще бъдат подложени на голямо изпитание.

Ерик помнеше обичта, която в този ден бе изпитал към стария си учител, помнеше и как обгърна със силните си ръце костеливите му рамене.

— Аз съм ирландски принц, Мергуин. Не мога да не удържа на думата си, дори ако това ще струва живота ми. Трябва да мина през тази опасност, както е сторил и баща ми преди мен.

Мергуин го разбра и не каза нищо повече.

Ерик тръгна на път, срещна Йемения и сърцето, душата и животът му наистина бяха изложени на смъртна опасност.

Онази нощ той уби много мъже. Но нито броят на мъртвите, нито потоците кръв, които бе пролял, можеха да уталожат болката, която го разкъсваше и която стана част от него. Тя не преставаше да пари в душата му, да се промъква в сънищата му.

Ерик отново простена. Кракът го болеше и в неспокойния му сън се появи образът на Мергуин. Стар, прастар друид с мършаво, сбръчкано лице. Ерик направи опит да се усмихне:

— Махни се, друиде! Не влизай в сънищата ми!

— Ти не сънуваш — прозвуча гласът на жреца.

Ерик примигна и разтърси глава, но образът остана. Скочи от леглото, но му се зави свят и отново се отпусна във възглавниците. Пребори се със замайването и лека-полека стените престанаха да се въртят.

Друидът наистина беше при него.

Ерик смръщи чело и го изгледа изненадано.

— Ти си като стар прилеп от ада! Какво търсиш тук?

Мергуин приседна до него на леглото. Ерик извика от болка и здраво стисна зъби, защото старецът без бавене опипа раната на бедрото му.

— Кълна се в кръвта Христова, никога не съм усещал такава адска болка! — изскърца със зъби той.

Друидът загрижено поклати глава.

— Ерик, не бива да споменаваш на един дъх Христос, Один и ада! Посвети сърцето си на един бог, млади вълко, и отправяй молитви само към него с подобаващата почит!

— Как дойде тук? — попита развеселено Ерик.

Мергуин наложи раната му с някаква лапа и Ерик с изненада установи, че болката изчезна почти веднага. Докосването на костеливите ръце открай време притежаваше магическа сила. Друидът го наблюдаваше внимателно, без да отговаря.

— Попитах нещо! — не се стърпя Ерик.

Този момък има темперамента на Вълка, каза си Мергуин. Не, има и нещо повече. Измежду многобройните потомци на Олаф Белия този най-много прилича на баща си.

— Прочетох руните ти — отговори най-после той.

Ерик вдигна русите си вежди.

— Наистина ли си прочел руните ми? — попита той. Също като него, Мергуин беше син на ирландска майка — мнозина твърдяха, че е била вещица, — и на нормански майстор на руни. Руните бяха символни камъчета, които можеха да предсказват бъдещето — ако засегнатият вярваше в силата им. Много от хората на Ерик не тръгваха на път, особено по море, ако руните не бяха предсказали щастливо плаване.

— Исках да открия накъде си тръгнал — продължи Мергуин и пристегна превръзката на крака му. — Корабите ти бяха изчезнали на хоризонта, затова прочетох руните и веднага тръгнах след теб.

— Защо?

Друидът стана, протегна ръка и посочи към прозореца.

— Заради това тук! Има предателство!

Ерик смръщи чело и отметна завивките, за да стане.

— По-добре е да останеш в леглото. Раната пак ще започне да кърви — предупреди го Мергуин.

— Не мога да лежа. — Ерик закрачи към каната, приготвена на малка масичка. Кракът го болеше, но друидът не биваше да го забележи. Потопи главата си във водата и хладът го ободри.

— Раната щеше да зарасне по-лесно, ако беше извадил острието както трябва — продължи поучително друидът. — Но не, нашият безразсъден принц е трябвало да разкъса мускулите и кожата, за да се отърве колкото се може по-бързо от стрелата.

Ерик го изгледа остро и избърса лицето си с ленена кърпа.

— Нали се погрижи за крака ми! А предупреждението за предателство дойде твърде късно. Може би е най-добре да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ходиш по нервите на брат ми, който е затънал до гуша във велики проекти!

Без да му обръща внимание, Мергуин придърпа един стол към огнището. Пламъците осветиха невероятно дългата му брада, към която се отнасяше с извънредна грижливост и която изглеждаше като част от стоманеносивата му коса, спусната на гърба. Ерик сви рамене, отиде до вратата и я отвори. Намираше се на втория етаж на дървената господарска къща. Спалнята вероятно принадлежеше към покоите на лорда, защото мекото легло, в което беше спал, стоеше върху подиум, а дюшекът беше пухен. В стаята имаше няколко удобни стола, изкусно изработена камина, чийто перваз беше украсен с изображения на светци и демони. Стените бяха закрити с тежки гоблени, а стомните и купите на масата бяха майсторски изработени, дръжките им бяха украсени със скъпоценни камъни.