Хедър Греъм - Господаря на вълците

Първият ден в Дъблин беше прекрасен, но уморителен. Срещата с близките хора, които Мелизанда обичаше, беше приятна, но и напрегната, защото всички знаеха, че на сутринта мъжете потеглят на път.

Ерик прекара целия ден с баща си и братята си, с братовчедите и останалите роднини. Мелизанда беше с жените в гостната. Тази къща беше построена от Олаф специално за жена му в неговата родина.

Рианон не можеше да скрие нервността си и непрекъснато сновеше напред-назад. Дария също. Само Иърин и по-големите й дъщери седяха спокойно и бродираха. Катрин, жената на Конан, четеше на глас исторически ръкопис за основателите на Ейре и изграждането на държавата. Ставаше дума за свети Патрик, който разпространил християнството и изгонил змиите от кралството.

Мелизанда се опита да слуша, но беше прекалено напрегната. Видя, че Иърин я наблюдава със смарагдовозелените си очи.

— Как успяваш да си спокойна, когато утре всички отиват да се бият? — попита я тихо Мелизанда.

Иърин се усмихна и й подаде игла.

— Вдени ми, мила. Очите ми вече отслабват.

— Но ти виждаш чудесно, мамо — обвини я Дария.

— Мелизанда, вдени ми иглата, моля те. Дария не умее. — Тонът на Иърин остана мек и подканващ. Дъщеря й застана зад нея и обгърна раменете й с ръце.

— Внимавай, мамо, аз най-много приличам на теб, поне така казват всички.

— О, небеса. Нима съм била толкова луда?

— Много повече — отговори Дария сладко. Иърин се усмихна. Погледна Мелизанда.

— Спокойна съм, защото толкова пъти съм ги изпращала да се бият и, слава богу, винаги се завръщаха. Всъщност не всички… — прошепна тя като че ли на себе си. — Загубила съм и близки хора. Всеки път, когато Олаф потегля, в мен умира нещо, При първото бойното кръщение на най-големия ми син, Лейт мислех, че няма да понеса да го загубя. За моя радост той се върна. Когато някой заминава, винаги нещо умира в сърцето ми. През тези дълги години се научих, че не мога да защитя един мъж, като го направя слаб. Баща ми успя да обедини този остров е помощта на братята ми, тъй като имаше дарбата да сплотява хората около себе си. Когато не можа да победи Олаф, просто ме ожени за него. Ние двамата сме непобедими, докато сме заедно. — Тя се облегна на Мелизанда с нежност в очите. — Конар ще се върне, сигурна съм.

— И той ме увери в същото — прошепна Мелизанда.

Той ще се върне, защото не знае, че вече има наследник.

— Сигурно съжаляваш, че се наложи да се върнеш тук толкова скоро след като се прибра във Франция?

— Не, ни най-малко — отговори Мелизанда, но се чудеше дали Иърин усеща, че лъже. Тя притвори очи, за да скрие истинските си чувства. Знаеше, че дори да очаква дете, още е рано да усеща движенията му.

И все пак…

Помисли, че нещо мърда в корема й. Може би е тяхното дете? Дали ще бъде момче? Дали ще е смел воин като баща си? Тя би се сражавала в името на своя и би дала всичко от себе си.

Мелизанда погледна Иърин и повтори лъжата:

— Не, наистина. Радвам се да ви видя отново. Всъщност ние дори не си казахме довиждане последния път.

Иърин се усмихна и спря да бродира.

— Винаги си добре дошла тук. Ти си наша кръв. — Тя потупа Мелизанда по бузата. — Имам прекрасни деца. Извинете ме, но трябва да приготвя вечерята.

Къщата бе пълна с хора. Навсякъде беше оживено. Брайън и Брайс търсеха Мелизанда. Един след друг я грабнаха и завъртяха около себе си. Мнозина дойдоха да я поздравят. Всички деца на краля и кралицата на Дъблин бяха тук заедно със своите деца и в двореца не бе останало празно местенце.

Изпратиха децата да си лягат и седнаха на прощалната трапеза. Тя беше отрупана с летни зеленчуци, птици, глигани, сърни, риба, змии. Постоянно се мъкнеха още и още подноси. Щедро се лееха вино, бира и медовина.

Храната беше в изобилие, но липсваха обичайните забавления. Развличаше ги само един музикант. Скоро Мелизанда разбра защо.

Мъжете заминаваха на сутринта и щяха да си легнат рано. Първи стана Олаф и излезе заедно с Иърин. Годините не бяха променили нежните им отношения. Времето не ги беше докоснало. Те все още бяха красива двойка — той рус, тя чернокоса.

Ръката на Иърин лежеше в силната десница на Олаф. Тя гледаше съпруга си в очите. Мелизанда усети, че отмества поглед. Заболя я от чуждото щастие. Разбра, че въпреки изминалите години, въпреки многото деца, двамата ще прекарат нощта щастливо, изпълнени със страст.

— Мелизанда?

Конар й подаде ръка. Тя усети болка. Искаше да е щастлива като Иърин.

И това щастие можеше да й даде само този викинг. Прехапа устни и пое подадената ръка. Преди да се качат в стаята си, трябваше да се сбогуват с всеки поотделно.