Хедър Греъм - Интриги

Чарлз гледаше замислено пред себе си. Пръстите му милваха кората на плачещата върба.

— Уверете го, че неговият крал го обича и не го е забравил, нито ще го изостави.

— Ще го направя, Ваше величество — обеща развълнувано Джефри, коленичи и целуна ръката на господаря си.

— Станете, приятелю — заповяда с усмивка кралят. — И ми обещайте, че няма да кажете нито дума на лейди Роуз.

— Нито дума! — Джефри скочи на крака. — Обещавам също, че ще ви служа вярно до края на живота си, сир!

— Ако искате да ми служите, пазете добре лейди Роуз. Сигурен съм, че тя ще ви създава достатъчно работа.

Пиърс научи скоро името на капитана. Родриго Суарес де ла Луз. Преди години един английски пират нападнал кораба, на който се намирал бащата на капитана.

Синът не го видял никога вече и сега си отмъщаваше, като кръстосваше пред английските брегове, залавяше богати англичани и ги принуждаваше да работят като роби на кораба му.

За прикритие, той играеше ролята на честен търговец. Търговията му процъфтяваше. Той пренасяше платове и метални изделия от най-добрите европейски занаятчии в Новия свят и носеше от колониите екзотични плодове, ориз, тютюн и памук. Когато срещаше по пътя си чужди кораби, особено английски, той ги заплашваше с оръдията си, завладяваше ги, обираше плячката и ги изгаряше. От пътниците и екипажа изискваше голям откуп — ако изобщо се съгласяваше да ги остави живи.

Пиърс не виждаше почти нищо от живота на борда, защото го държаха под палубата, в задушна малка каюта. Ала когато испанците подпалваха пленените кораби, затворникът усещаше горещината и мириса на дима. Чуваше дори писъците на умиращите, но не можеше да стори нищо, освен да се хвърля като бесен срещу вратата, залостена отвън.

В тази адска дупка бяха затворени трима души. Родриго беше заловил Джей Канби, когато корабът му потънал край Бермудските острови. Другите двама, Шон Дрейк и Джошуа Таунсенд, бяха откупени от похитителите им в едно английско пристанище. Джей, възрастен мъж с обрулено от вятъра лице, понасяше тежката си съдба със стоическо спокойствие. Шон и Джошуа, и двамата силни, здрави момци, бяха отишли на пристанището с намерението да се наемат на някой кораб и сега понасяха трудно факта, че неблагоприятните обстоятелства ги бяха направили затворници на един испанец.

Омразата, която Шон изпитваше към Родриго, граничеше с мания. Пиърс, който отдавна знаеше, че капитанът изпитва дяволско удоволствие да бичува пленниците си, усещаше дълбоко отвращение. Когато не работеха по вдигането на котвата и обслужването на платната, тримата бяха оковани във вериги. Живееха от коричките хляб, които им хвърляше готвачът. За да удовлетворяват естествените си потребности, имаха на разположение една воняща кофа, която изпразваха само когато можеха да излязат на палубата.

Тежката работа на борда укрепи мускулите на Пиърс, а все по-силната дружба с другарите по страдание му помогна да не загуби разума си.

Само един от пазачите им показваше човешкото си лице — Мануел Васкес, помощник-готвачът. Той беше истинският спасител на Пиърс, защото през онези ужасни първи седмици на борда го миеше и хранеше и успя да го излекува от треската. Сега момъкът правеше всичко възможно затворниците да имат достатъчно хляб, по възможност чист от мухъл, дори веднъж помоли капитана да им позволи да изхвърлят кофата в морето всеки ден. Обясни му, че иначе корабът ще завони и екипажът може да бъде нападнат от лоша болест.

Въпреки кръвожадността си, Родриго беше фанатик на темата чистота. Обръщаше голямо внимание на външния си вид и държеше палубата да бъде абсолютно чиста. Мануел се възползва от това качество, за да спаси живота на пленниците, поне засега. Колко странно… Допреди месец Пиърс беше убеден, че ще умре с меч в ръка. А сега беше затворен в тази тясна каюта, пленник на един озлобен, жаден за отмъщение испанец.

През една особено гореща нощ, докато плаваха покрай бреговете на Бермудите, нещата се обърнаха. Пиърс трябваше да работи цял ден на палубата и когато го доведоха обратно в затвора им, беше напълно изтощен. Шон, Джошуа и Джей продължиха да работят. След малко се чу пронизителен вик и Пиърс разбра, че са забелязали кораб.

След минута пазачите блъснаха Шон в малката каюта. Побеснял от гняв, момъкът скочи и се опита да се нахвърли върху мъчителите си.

— Корабът е английски! — извика отчаяно той. — Видях флага и фигурата на носа. — Той изохка и се отпусна на дъските. — Велики Боже! Прочетох дори името му. „Принцесата на Есекс“! Идва от Лондон.