Хедър Греъм - Интриги

Нямаше как да прогони сладката магия, а когато стигна върха на насладата, беше готова да умре. Пред очите й танцуваха ослепителни искри. Тялото й се разтърсваше като в треска, а Пиърс извика задавено и падна върху нея.

Още в следващия миг той скочи, сякаш се беше опарил, и оправи панталона си. Стана от леглото, отстъпи крачка назад и втренчи поглед в голото й тяло. Тя се сви на кълбо, отдръпна се колкото можеше по-назад и го погледна невярващо.

— О, да, скъпа, ще те помня до края на живота си — обеща дрезгаво той. — Ще помня и теб, и предателството ти. До последния си дъх.

Тези думи я отрезвиха. Тя скочи от леглото, уви се в остатъците от ризата си и застана пред него.

— За какво предателство говориш? За Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво е станало? — Очите й се напълниха със сълзи. — Ти ме обвиняваш несправедливо, кълна се в честта си! Защо се държа така? Защо просто не ми каза намерил ли си Ан?

— Да, намерих я — отговори глухо Пиърс и се обърна към вратата.

— И?

Той я погледна през рамо и тя потръпна от злобата в погледа му.

— Нима не знаеш? Намерих я мъртва!

— Мъртва… — повтори беззвучно Роуз. Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Да, скъпа, да! Студена, паднала на пода, златната коса залята в кръв!

— Господи, Боже мой! Значи Джеймисън…

— Ти ме изпрати там, където ме чакаше капан. Аз също вярвах, че Джеймисън е виновен. Но бедният идиот лежи мъртъв до съпругата си, коварно пронизан в гърба. Вие сте измислили този план, ти и Джером! Ти ме изпрати в Хънтингтън Манър, за да бъда заловен на местопрестъплението! Ти ли уведоми констейбъла или той?

Роуз го гледаше и клатеше глава като автомат. Зъбите й затракаха. Джеймисън и Ан бяха мъртви. А Пиърс вярваше, че тя е обмислила двойното убийство заедно с Джером, за да обвини в престъплението собствения си съпруг…

Изведнъж от улицата се чу конски тропот. Пиърс се взря в бледото лице на жена си и вдигна вежди.

— Ти си невероятна! Каза ми да се върна при теб, за да бъда заловен тук, ако случайно се измъкна от ръцете на констейбъла.

— Не! — изсъска тя, докато той вадеше меча си. — Ти си глупак!

По стълбата изтрополиха тежки стъпки, вратата се отвори с трясък. Роуз светкавично грабна завивката от леглото, за да покрие голото си тяло.

На вратата застана млад мъж с изваден меч, следван от петима други.

— Той няма да ви стори зло, милейди, не се бойте! Благодарение на навременното ви съобщение дойдохме тук и ще го обезвредим.

— Съобщение? — Пиърс я погледна унищожително, после изрита с дива сила тежката дъбова врата и мъжете, които се трупаха на прага, нападаха по стълбите. Той стисна безмилостно ръката на Роуз и я изви на гърба. — Сега е моят ред, милейди. Кълна се в Бога, че ще си платиш за предателството!

— Не! — изпищя ужасено тя. — Аз не съм…

Пиърс я блъсна настрана, а мъжете скочиха на крака, за да го нападнат. Те крещяха един през друг, а тежкият метален звън допълваше невъобразимия шум. Без да се тревожи от превъзходството на противника, Пиърс се биеше със спокойна методичност. Той отстъпи към камината, грабна тежкия стол и го запрати към войниците. Те загубиха равновесие и той се възползва от този кратък миг, за да изтича до прозореца. Разтвори завесите и спря за момент, готов да скочи на улицата.

Един от нападателите се втурна към него, за да го прониже в гръб.

— Пиърс! — изкрещя предупредително Роуз. — Зад теб!

Той се обърна светкавично и в последния момент успя да прониже ръката на противника си и да го обезвреди. Погледна изненадано жена си, после се прехвърли през рамката на прозореца и тя чу глухия шум от падането му.

— След него, войници! — прозвуча властна заповед и преследвачите се втурнаха забързано по тясната стълба.

— Не! — извика гневно Роуз. — Не го преследвайте!

Забравила, че е гола под завивката, тя забърза след мъжете по стълбата и излезе навън. Макар че потръпна от хладния нощен въздух и от допира на студената настилка до босите си крака, тя се втурна след мъжете по уличките, които водеха към пристанището.

Пиърс спираше на всеки няколко метра, за да парира ударите на нападателите, нанасяше им рани в раменете и бедрата. Явно се стремеше да не убива никого, само да се отбранява.

Защо не могат да проумеят, че той е невинен? — питаше се отчаяно Роуз. Не виждат ли, че наближават морето? Нима искат да го удавят? Пиърс стоеше на самия бряг, краката му едва намираха опора, но ръцете му се движеха с непроменена сила. Блестящото острие се стрелкаше напред и назад, обляно от лунната светлина.