Хедър Греъм - Интриги

— Не се подигравай с мен! Исках само да ти покажа, че умея да ценя усилията ти.

— И успя напълно. — Той помилва нежно меката й буза. — Толкова ли е страшно да се живее с мен?

— Моля те, недей…

— Искам да чуя истината, Роуз.

Тя избегна погледа му и вдигна несигурно рамене.

— След като все още не съм си прерязала вените…

— Господи, какво невероятно обяснение в любов! — провикна се развеселено той.

Роуз пламна от срам, но той не я видя, защото главата й беше облегната на гърдите му. Блестящата кестенява коса скриваше лицето й. След известно време Пиърс стана и я отнесе на леглото. Този път я люби бавно и с много нежност, остави си време, милваше я и я възбуждаше постепенно. Искаше да увеличи желанието й до сладко, непоносимо мъчение. Искаше екстазът да я отнесе в невъзможни досега висини. Искаше да я люби напълно безкористно, без да иска нищо за себе си…

Въпреки това магията го завладя с нова сила. Роуз будеше дивите демони в душата му. Беше неспособен да остане безкористен.

— Кажи името ми! — прошепна настойчиво той.

— Пиърс… — Тя се извиваше като змия под тялото му. — Пиърс, моля те…

Вплел пръсти в нейните, той се сля с нея и задуши сладостния й вик с гореща целувка.

Тази нощ Пиърс Дефорт спа дълбоко и спокойно, притиснат до топлото, коприненомеко тяло на жена си. Смарагдовият огън на очите й го преследваше и в сънищата му, но той не осъзнаваше, че е завладян завинаги.

— За мен това е най-красивото място на света. — Пиърс се облегна на стъблото на един огромен дъб, чийто клони се бяха разпрострели над плиткия горски поток, и се взря във вълните. От двете страни на потока растеше сочна трева. Водата блещукаше сребърносиня и образуваше бели корони от пяна, докато танцуваше по камъните. Само няколко слънчеви лъча проникваха през гъстия листак и разпространяваха магическа зеленозлатна светлина. Макар че замъкът Дефорт се издигаше съвсем наблизо на хълма, Роуз имаше чувството, че се намира на стотици мили от цивилизацията, в някакъв чужд, хладен рай.

Тя седеше на жакета, който Пиърс беше постлал върху кадифено меката трева на брега на потока, обвила с ръце вдигнатите си колене, и се оглеждаше с усмивка. Колко хубаво беше тук, колко спокойно… Когато срещна погледа на мъжа си, сърцето й се стопли. Не бива да се влюбваш в него, повтори си за хиляден път тя. Но това предупреждение дойде твърде късно — също като мълчаливото й отдаване през първата нощ. Беше толкова просто да го обича. Макар да беше нагъл, самоуверен и властен, той беше силна личност и я покори. Но той обичаше друга и тя нямаше право да изпитва по-дълбоки чувства към него, защото те щяха да й донесат само мъка.

В последно време в брака им се бе промъкнала скрита нежност. Роуз вече не се боеше, че съпругът й продължава да я обвинява в съучастничество в онзи отвратителен заговор. Само да можеше да затвори очи и да си въобрази, че миналото е изчезнало! Защото настоящето беше сладко и прекрасно като чистия въздух, който вееше откъм водата.

Не, тя не биваше да забравя, че Пиърс обича друга жена. Какво щеше да стане, когато той откриеше къде е скрита Ан? И какво щеше да стане с любовта и страстта, която промени из основи живота на Роуз? След нощта, когато го беше чакала в креслото пред камината, брачната връзка се задълбочи. Когато денят настъпваше, Пиърс не скачаше от леглото както по-рано, а оставаше при нея, милваше раменете й, шепнеше замайващи думи в ухото й. Двамата се хранеха заедно, когато му се налагаше да замине за Лондон, винаги я уведомяваше, съобщаваше й кога ще се върне.

Тъй като беше прекарал миналата нощ извън замъка, след завръщането си той изпрати Гарт при нея и я помоли да излязат заедно на езда. И я доведе край потока. Очевидно мъжът й обичаше това тихо кътче. Докато го наблюдаваше, Роуз разбра, че е решил да й открие част от душата си. Гласът му звучеше вглъбено:

— Това е най-хубавото място на света. Докато обикалях европейските царства с Чарлз, непрекъснато се питах дали някога ще се върна тук. Липсваше ми не толкова семейният дом, колкото това идилично местенце.

Разбираше го напълно. Усмивката й беше меланхолична.

— Наистина е хубаво, но все пак не е най-прекрасното място на света…

Той я погледна развеселено.

— И къде е най-прекрасното място на света, скъпа?

— Във Вирджиния.

— В дома на баща ти?

Роуз поклати глава.

— Мястото, за което говоря, прилича на тази гора. Къщата на баща ми се намира на брега на реката, близо до пристана на корабите. Навътре в сушата тече едно бистро поточе, а местността е равна, цялата покрита с разкошна зеленина. През есента листата на дърветата се оцветяват в златножълто и кървавочервено. Водата ромоли тихо и е толкова чиста, че може да се пие. Нямаш представа колко е сладка. Знам какво мислят повечето англичани за колониите. Уверени са, че там царят диви, варварски нрави. Но вече не е така.